Онзи дървен стол в ъгъла на стаята, от който стоиш и говориш често ми се струва като целия свят. Може би, защото ти си там, а може би защото ми харесва какво казваш.
Думи - неми, празни обещания, закани за добър живот. Твърде наивно е да вярвам в тях, но съм си такава – безнадеждна оптимистка до мозъка на костите си.
Заричам се да бъда пряма, но все оставам няма. Твоите думи, така неподплатени с действия са единственото, за което съм се хванала като удавник за сламка. И си мисля, че е по-добре да чувам нещо, дори и да не вярвам в него, отколкото онзи дървен стол там да остане сам.
Говорим си за...
И живота се превърна в празна тъмна стая, дървен стол, а аз в слушател на приказки, в които не вярвам. Навън е страшно, непознато и зловещо. Тук е сигурно. Сърцето е нещастно, иска си свободата, а разумът се страхува от самота.
И късно вечер, когато заспивам, уморена от голата надежда и присъствието ти, си мечтая за бягство, живот без окови и отсъствието ти. Отварям вратата и навън е ден, а аз не съм в твоя плен. Има хора и искат да са с мен, но не са разказвачи на приказки, нямат маски, нямат було от заблуди и лъжи.
Вътре в мен е буря – чувства, емоции, копнежи, борби, всичко иска да излезе и да победи, да се освободи. Сякаш Платон познавал ми е душата, разказвайки Митът за пещерата. Не искам всичко да е сън, искам да съм навън.
Когато отворя очи – виждам тъмнина и сянката на люлеещия се стол. И отново чувам признания и вричания във вечност. Ако можех да се превърна в течност и да се разлея, да прелея, да те облея и да те удавя в мен.
Там, под водата – няма да слушам ти словата, ще си в мен без глас, давейки се във водната пяна. Ще си тук и сякаш ще те няма.
Животът с теб вече е безсмислен – казвам го на себе си с глас плах. С него съм от страх. Страхувам се от самотата, но така изкушавам се да видя на онзи стол празнотата. Толкова съм нещастна, че искам само да спя. В мислите си давя те, в реалността казвам, че обичам те...
Това е разказ за любов, ригидност, пасивна агресивност, ограничение, примирение и голямо огорчение.
Не приемай разказаното като история буквална. Това е случка толкова типична и банална, че много вероятно е да си ти онази дама, останала с илюзията гола или мъжа на стола.
Това е алегория на една тъжна съвременна история...
Автор: Александра Янакиева
Още от Из Edna@:
- Ако нямах телефон, щях да остана без приятели
- Притча за страха и трудния път към щастието
- Помощ, той живее с майка си!
- Писмо от съдбата
- Децата сред природата са застрашен вид
- Нека Бог ни пази! Защото ние явно не можем!
