Можем да изтрием голяма част от спомените, но емоциите като че ли остават завинаги издълбани вътре в сърцето ни. Всеки е бил влюбен, всеки е имал чувството, че понякога живее в името на другия. Всеки е бил в състояние, когато в самотата си говори на ум с някого, който много му липсва.
Не съм единственият мъж, който, вървейки по улиците, се взира в лицата на преминаващите жени, за да види нея, тази която го нарани, която го накара да се почувства в Рая, която го караше задъхано да прошепва името й, която правеше така да я мрази, но вместо това я обичаше все повече.
Тази, чиито черти търси в лицата, с които се разминава, тази чиито тембър търси в гласовете на много жени, с които разговаря. Тази, която случайно среща отново и която няма нищо против да изпият по едно кафе за час.
На мен тази среща ми се случи. Видях я отново. Леко променена, концентрирана в мислите си. В началото помислих, че се бъркам, обсебен от желанието си да е тя.
Вгледах се в очите й. Очите никога не се променят. Очите остават същите през целия ни живот.
Очите й, дълбоки като скок от скала на брега на морето, очите й които приличаха на водопади, когато я наранявах, и на космически изгреви, когато се будеше до мен.
Един камшик изплющя в съзнанието ми, разкървави мозъка ми и спомените избухнаха като горещ фонтан под затлачената повърхност на съзнанието ми.
Никога през годините не успях да забравя нейното присъствие в живота ми.
Не помнех всички подробности, не помнех колко пъти сме се карали и за какво. Помнех, че я имаше, знаех, че беше неотлъчно в ежедневието ми.
Помнех, че бях изговарял на ум името й милиони пъти, защото ми липсваше. Грешах, като я мислех за даденост, грешах, когато я мислех за част от моя ден, като телефона, компютъра и кислорода.
Когато си замина, разбрах, че живеейки с нея, аз всъщност съм живеел, защото я има.
Често я наранявах, но чак после си дадох сметка, че съм го правил, защото съм я имал. Тръпката е най-силна, когато се стремим да спечелим другия. Спечелим ли го, хладните ръце на ежедневието бавно задушават емоциите на стремежа. Любовта и страстта отстъпват място на притежанието.
Гледах я докато разбъркваше кафето си. Тези пръсти ме бяха докосвали. Ласките им бяха влизали през кожата ми, бяха се свързвали с потоците на кръвта ми и бяха палили пожарите на великата и обезумяла страст във всяка моя молекула.
Тя ми разказваше за кариерата си, за пътуванията си и за семейството си. Лигавиците ми изгаряха при мисълта, че някой друг сега я целува, когато се прибере от работа. Че някой друг отмята косата й, за да я целуне на разсъмване.
Че някой друг милва острите рубини, пробили кожата на гърдите й, че някой друг разтапя своята страст в задъханите викове на възбуденото й тяло.
За нея всичко беше минало, а за мен нищо не показваше път към бъдещето. Попита ме имам ли семейство. Излъгах, че имам някаква връзка, но съм прекалено отдаден на кариерата. Глупава лъжа.
Нито една кариера не може да компенсира липсата на любов, нито една кариера не изтрива самотата на празниците, нито една кариера не може да измами сърцето.
Моите връзки ли? Те бяха като празни листа на тетрадка – когато ги прелиствам, шумолят весело, но на страниците няма изписано нищо, страниците бяха бели и празни, без една драска съдържание. Можех да откъсна всяка една от тетрадката на живота ми и липсата им нямаше да се забележи и нито една страница нямаше да ми липсва.
Съпругът й много пътувал.
Стреснах се от позорната мисъл, която се плисна в съзнанието ми, че тя е самотна, че може би е нещастна, че може би ще я видя пак и всичко ще започне отново.
Защо ми беше това. За да разруша живота й. Преди всичко тя не би го позволила. Самата мисъл, че може да го направя, ме накара да се почувствам много долен. Хиляди пъти бях си я представял нещастна.
Бях си я представял как ще ме потърси. Фантазирах си, че аз ще съм този, който ще й покаже, че не би могла да живее без мен.
Сега я гледах щастлива, смела, уверена, красива, желана и чужда. Мисля, че беше обичана и обичаща. Усетих се като случаен пътник, преминал през приказното богатство на душата й. Бях емоционален дрипльо, изправил се пред високите кули на обичта.
Стоях пред стените на приказния град, който никога не успях да построя за нея. Тя е била богатството, което винаги съм търсил. Реалността ми напомни, че живея в грозна нищета.
Не бях богат с колата си, не бях богат с апартамента си, не бях богат с екскурзиите си или с жените, които ме желаеха.
Тези неща можеха да будят само завистта на другите и за моменти да приспиват собствената ми празнота.
Любовта е като здравето – когато я няма, живеем само заради очакването тя отново да се върне, живеем заради нея, всеки ден ни е подарен, за да я очакваме. Ако емоциите можеха да се превърнат в пренаселен град, аз щях да съм уличният просяк, протегнал касичката на сърцето си в очакване тя да ми пусне дребна обич, която да ме спаси поне за ден.
Разменихме номерата на телефоните си. Веднага щом се разделихме, аз изтрих номера й. Нямах право да я търся, а и се притеснявах от поредната празна надежда. Някак си ми олекна, че отново скъсах връзката и няма да смущавам нейния свят. Дали обаче го направих заради нея.
Наистина ли толкова силно я обичах, или се страхувах, че моята обич ще бъде като покълнало семе в плодородната почва на фантазиите и посято в горещите солени пясъци на безплодното миналото.
Автор: Румен Стефанов
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
