Има разлика между това да си гладен и това да си мислиш, че си гладен. Но за много хора, включително и за мен дълго време, тази разлика може да се окаже изключително трудно доловима.
А неоткриването й, от своя страна, води до здравословни проблеми от всякакво естество, като започнем от затлъстяване и стигнем до проблеми с храносмилателния тракт.
Нещата стават страшно бързо, като започват с „безобидни“ преяждания. С или без повод, постепенно поемането на повече храна, отколкото имаме нужда става част от живота ни.
При всякакви обстоятелства – докато на празник може да се каже, че на всеки е позволено да си хапне като попско чедо, то хората, които имат проблем започват да се тъпчат всеки път, когато им е скучно, когато са тъжни, когато са се скарали с някого, когато се сдобряват с някого, когато са сами и т.н.
Причина винаги се намира да поръчаме пица или да минем през сладкарницата на връщане от работа. Когато се усетим обаче какво се случва, най-вероятно вече сме доста закъснели и килограмите са станали повече отколкото ни се иска. Следва период на депресиране и още храна „за успокоение“. Което води до все по-голямо и по-голямо затъване в проблема. След това идват мъчителните диети, преяждането след тях, йо-йо ефекта и т.н. – запознати сме с процеса.
Резултатите са такива, защото не подхождаме правилно спрямо ситуацията. Защото започваме да третираме следствието от проблема, а не корена. Защото коренът е много по-дълбоко – натрупаните килограми, ниското самочувствие и усещането за тежест, както и продължителната нужда от сладко са само следствието.
Чрез изтощителните диети ние се опитваме да премахнем тези неща. А да третираш следствието не е най-оптималното решение, защото коренът остава. И дори и следствието да изчезне, щом коренът е все още там, то ново следствие след време ще избие. Което е абсолютно ненужно.
А коренът? Коренът е липса на любов. Винаги.
Коренът е нещо, което ни е оказало дадено влияние в миналото ни на чисто психологическо ниво – или много неща: думите на майка ни в главата ни, когато ни е крещяла, че никога няма да сме достатъчно добри, човек, който ни е наранил с някое свое действие, с което е показал, че не сме важни за него или нещо съвсем различно. Травмите от миналото ни могат да са много, а ние може дори да не осъзнаваме съществуването им.
Но това не е каквато и да е травма. Това е било травма, която сме оставили да убие удоволствието ни от живота. А на неговото място е оставена една голяма празнина. Празнина, която се опитваме да попълним чрез храна. Нещо не ни стига, а ние не си го взимаме. Разбира се, че ще търсим да запълним дупката.
Но вредната храна не е правилния начин да го направим. Правилният начин е да се замислим и да осъзнаем какво не искаме или не си позволяваме да осъзнаем. Какво ни е наранило в миналото и защо подсъзнанието ни се е вкопчило в него.
Какво трябва да променим, за да го пуснем? Защо вярваме, че не сме достатъчно добри и на кого сме дали правото да ни набие това в главата ни?
Говорим си за...
Това са въпроси, на които само ние можем да си отговорим. Не храната, не другите, а ние. Но за да го направим трябва да не се страхуваме от отговора. Да сме склонни да го приемем и да погледнем в себе си.
Тогава ще имаме стимул, мотивация, желание за промяна. Тогава диетата няма да бъде наказание, ще бъде подарък. Ще се върнем във форма, не защото мразим тялото си, а защото го обичаме.
И защото ще сме решили да се грижим по възможно най-добрия начин за него. И защото сме запълнили празнината. Не с храна, а с любов. Любов към себе си.
Автор: Ивона Енчева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Още от Из Edna@:
- Може ли светът да бъде по-добър
- Жените, приятелю, са безсъници!
- Останаха два вида мъже – мамини синчета и работохолици
- И те има, и те няма...
- На 36 години съм и вече нямам истински приятели
- Трябва ли всички да се разболеем, за да прозрем тези прости житейски истини?
- И така нататък, по пътя на любовта
