Здравейте,
Във връзка с най-красивата история за любовта на Симо и това, което бяхте написали за Анастейша,
реших да ви изпратя една по-различна история за любовта.
Поздрави,
Диляна
Една вечер, лежейки сама в тъмното, Ан реши да опипа гърдите си. В момента течеше кампания за борба с рака на гърдата и тя бе взела една брошура. В нея прочете как сама да се прегледа.
Започна бавно да опипва дясната си гърда. Пръстите ѝ се местеха един след друг по жлезистата тъкан. Когато достигна външната част на гърдата си, малко по посока на мишницата, нещо прескочи под пръстите ѝ. Върна се отново, и отново, и отново…
Кръвта започна да нахлува в главата ѝ, стана ѝ горещо, потни капки избиха по челото и горната ѝ устна. Уплаши се. Какво ли беше това? Дали е страшно? Не, не може да се случва на нея! Не и на нея! Но защо не? Тя беше жена като всички други. Стана ѝ студено, тресеше я. Зави се с одеялото, сви краката си до корема.
Преглъщаше често, често, дишаше сякаш всеки момент щеше да свърши въздухът в стаята. Очите ѝ бяха широко отворени и гледаха в тъмното, нищо невиждайки. Там бяха само страхът и ужасът.
Ами, ако е нещо лошо? Ако се наложи да я оперират, да ѝ махнат гърдата? Как ли ще реагира мъжът ѝ след това? Ще я харесва ли все още такава недъгава? Сигурно ще си намери друга жена, а тя ще остане самотна и нещастна! А химиотерапията? Как ще издържи химиотерапията? Ще се справи ли? Боже, колко ли време ѝ остава още да живее? А колко много неща искаше да направи в живота си…
Цялата трепереше, стискаше силно коленете си, пръстите ѝ бяха ледено студени. Не затвори очи до сутринта.
Навън денят се разпукваше. В гробната тишина на стаята се разнесе звънът на алармата за събуждане. Цялата нощ Ан беше мислила как ще каже на съпруга си и каква ще бъде неговата реакция. Бавно се размърда. Тялото ѝ се беше схванало. Стана и отиде до огледалото. Погледна се – срещу нея стоеше неузнаваема жена. Лицето ѝ беше изпито, очите хлътнали в големи черни кръгове, устните бледи и напукани. Сякаш няколко години от живота ѝ бяха минали само за една нощ.
През целия ден правеше нещата механично, едва дочака вечерта, за да говори със съпруга си.
- Скъпи, седни при мен! Искам да ти кажа нещо.
- Само не ми казвай, че ме напускаш – пошегува се той и ѝ намигна закачливо.
Но на Ан не ѝ беше до шеги, сърцето ѝ се беше свило и думите не искаха да излязат от устата ѝ.
- Виж, не е за шега. Опипах си някаква бучка в гърдата. Трябва да отида на преглед. Още не знам какво е, но… как да ти кажа? Скъпи, може да се наложи да ме оперират, после химиотерапия… Няма да мога да ходя на работа. Ще трябват пари за мен, а знам, че и децата не са завършили още… Не знам какво да ти кажа. Ще бъде трудно, аз… не знам дали ще издържа. Скъпи, трябва да бъдеш силен! Дори да се случи нещо с мен, не изоставяй децата, заклевам те! Обичам те, скъпи! Не исках да стане така…
Тя говореше бързо, без да довършва изреченията. Искаше на един дъх да каже всичко, защото не знаеше как да го направи.
Мъжът ѝ мълчеше, лицето му беше напрегнато, хвана ръцете ѝ в своите и ги стисна. Тогава тя видя, че няколко сълзи се търколиха по бузите му. За първи път виждаше мъж да плаче!
От очите ѝ рукнаха сълзите, които беше сподавяла. Тялото ѝ се тресеше в ридания, изливайки навън от себе си цялата мъка за живота, който си отиваше от нея!
Автор: Диляна Колева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
