Днес слушам една такава песен, която минава през кръвта ми, главата ми, сърцето ми и не дава мира на душата ми, защото до болка в мен звучи.
Музиката не е достатъчно добра без теб, любов моя. /Music`s no good without you - Cher/
Той просто като лятото дойде и като него с есента си замина. Година по-късно. Най-прекрасната, и цветна, и звучна … и щастлива. Показа ми, че мога да обичам.
Мога да обичам, както никой друг – отвътре, отвън, сърцето и мозъкът, и костите и душата ми могат да обичат и да се отдават натам към него, за него, в него.
Стана случайно. Дори не беше от пръв поглед. Дори не беше от втори. Един случаен чат с чужденец, който звучеше отворен и позитивен и искаше да опознае София.
Прекрасната ни София, топла, уютна, с малки тъмни улички и изпочупени тротоари, с толкова горещи и свежи места.
И греяна ракия с мед, чаени къщи и жадни за емоции хора.
Като нас двамата.
Не ми обеща нищо. Аз не исках нищо от него. Разказа ми за живота си. Аз не казах за моя.
Неговият беше прецизен, нагласен, всяка стъпка имаше замисъл, всеки ден беше план. Моят свят е цветен на емоции, без графици, а с идеи, разнообразие, хора, мечти, лъчи.
И той се влюби в моя свят.
Аз в неговата подреденост. Като две парчета от пъзел на Тел Авив. С плажа и палмите. И необичайната храна, и още тесни улички, криещи изненади и сбъдващи мечти.
Как можеш да опишеш любовта? Тя всеки ден е различна. Тя идва и си пасва на мястото и на момента.
Даваш, взимаш, щастлив си, грееш. Ходиш тук и там и някак навсякъде си на мястото си. Хората край теб са цветни и красиви.
Водата има вкус на любов. Храната е най-апетитната, а очите са пълни със слънце и топлина. Казваше ми, че никога никого не е обичал така и никой никога не го е обичал, както аз. И така.
Изведнъж ти става горчиво. Когато се появи грозната черта на човешкия характер – да имаш много и да искаш още. Да даваш нещо и да искаш повече. Какво ли може да не ти достига в любовта?
Нас ни раздели разстоянието. Той замина отново. Както всеки път. Покани ме при него. Бяхме за малко там надалеч, но двамата заедно.
Тогава видях, че навсякъде е бил все така обичащ, както обичаше мен. Може би не чак толкова, може би пък да. Не знам. И очевидно няма време за спокойствие.
Душата му копнее за емоции. Различни. Тръпки, проби, нови идеи, нови мечти. Той подновява живота си с всеки нов град. Ще бъде вечно млад.
Беляза душата ми с живот. Аз не го мразя. Просто ужасно много ми липсва.
Понякога ми се иска да си пречистя кръвта. Да я сменя, за да забравя.
Защото той живее в мен. Най-лошият от всички. Най-неспособният да ме обича, само мен.
И така. София е все така прекрасна и пълна с чужденци.
Аз бях всичко, което беше твое. Сега имаш всичко останало.
Автор: Ралица Йончева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
