Минаха дни, месеци, скоро става година... Ще минат и много още такива тягостни и плачещи дни. Много дълга, много самотна година, далеч от семейството ми, далеч от чуждата за мен "Майка България". Може би стана много чужда, в моментa, когато се почувствах изгонена...
Изгонена от Родината, от домa ми. Сякаш се затръшна пред мен една огромна, тежка врата и аз чух само грохота от тежестта и... Безсилна да я отворя, безсилна да се върна назад. Така се почувствах аз, сякаш собствената ми майка ме изгони от вкъщи. Прекарах много нощи в мисли, но хората казват, че дом се гради и да наистина се гради с любим човек.
Така двама души могат да направят дом и семейство в средата на нищото. Когато се обичат са способни да постигнат всичко, но човек се нуждае от близки, семейство и за добро и за лошо. Но понякога се случва така,да градиш живота си отначало, на чужда земя, просто защото някои хора владеят живота ни и ние сме принудени да! Дори когато сърцето ти се къса, когато знаеш, че нямаш избор. Когато искаш да останеш, a трябва да тръгнеш....
Мразя тази година, една година без усмивките, топлотата и просто щастливите вечери със семейството ми... Искам, искам да бъда там, но мисълта за България ме изгаря.
За един ден там видях толкова болка в очите на хората, толкова агония в живота им, толкова безсърдечие и злоба... Замислих се, много ме заболя от факта, че хората не бяха такива, станаха заради безпаричието и упадъка в България...
Боли ме, много ме боли за близките ми които останаха да живеят там, за всички хора, за Родината ни... Но съм толкова безсилна...
Мисля си или по-скоро се надявам, че някой ден ще премине тази болезнена агония, определена като живот в България, това промиване на мозъци на обществото, тази корупция, този упадък...
Може би много хора упрекват емигрантите, но аз съм човек, който иска да живее нормално. Много опитвах в България и съм крайно разочарована от всичко... Липсват ми близките ми, липсва ми България не като държава, а като хубавите спомени, които ми останаха за нея от малка.
Липсва ми пролетта, спомням си мириса на липите, цъфналите дървета по улиците. Спомням си аромата на липите, спомням си парка и колко много деца имаше.
Беше прекрасно онова чувство, всички бяха спокойни, щастливи и навсякъде тичаха деца... Прекрасен спомен наистина, защото след време мисля,че в парка ще усещаме само мириса на липи, детския смях ще стане просто спомен...
Малките дечица стават все по малко и по малко...
Мислите на младото поколение витаят в чужбина...
Въпрос на време е да емигрират...
И тази моята история ще се повтаря може би отново на тези бели редове. И някак хората ще свикват с мисълта, че са далеч, с тази изгаряща, непосилно тежка мисъл. Може би аз не съм свикнала, защото можеш да избягаш от проблемите, но от мислите не-те те следват, а спомените - те никога не избледняват.
Опитвам се да не мисля за семейството си, за всичко отпреди и да се успокоявам, че срещите с близките ми ще бъдат чести. Защото мислите ме връхлитат една след друга като пороен летен дъжд... Не можеш да ги спреш, но най-страшно става, когато си тъжен-опитваш се да си спомниш всичко, да си представиш и най-малкия детайл от някой щастлив ден...
Чуваш думите на скъпите ти хора в съзнанието си, в сънищата си, пресъздаваш всяка една секунда в главата си... Но когато обаче се върнеш в реалността - боли, много боли сякаш умираш... Въпреки ,че когато умираш докато си жив е неописуемо... Знам ,че когато хората умират, не чувстват нищо и просто си отиват и се спасяват от земното страдание, а ние живите сме тук, за да се борим с болката, да я преодолеем. А тази моята болка е неописуема, чувствам се празна, сякаш душата ми е огромна бездна, а очите пълни със сълзи,душата изядена от мъката на днешния емигрант.
И когато всичко отново се стовари върху мен просто си представям - една къща във полето, просто само една къща ,но я нея е цялото ми семейство. Всички сме заедно, всички сме щастливи и е тихо, чувам само шума на листата. Слънчево и топло, обядваме на двора и всички са облечени в бяло. Усещам, че и душите ни са бели и чисти, спокойни и уверени заедно. И много се успокоявам, а като се върна в моя свят -душата ми плаче и чернее, свита от болката.
Но в крайна сметка живеем с копнежите са скорошна среща, това те държи силен и обнадежден. Дори събираш сили за следващото „здравей“, за следващото „сбогом“, за следващият път, когато ще преосмислиш животът си... За следващата глътка щастие...
И в мислите ми отново се появява България, вече не я усещам като майка, а като мащеха... Изгони децата си от дома,да градят дом в чуждите земи... И аз се чувствам изгонена, немила, недрага, неканена в големия свят. Но не съм сама, изградих дом с прекрасния си съпруг, някъде далеч...
Той, най-близкият ми човек тук, ми помогна да оцелея в новото, различното и непознатото. Може би ако го нямаше, нямаше да имам стимул да живея тук, но ние не искаме да гледаме децата си в България, искам те да имат бъдеще и да не се налага да изпитат нашите чувства и да преминат през нашия път.
Автор: Кристиана Венева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfocompany.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
