Тичайки, прекосих улицата и се озовах пред новостроящата се сграда. В миг се видях в малката бяла къщичка с потънал в цветя и зеленина двор, която доскоро се гушеше тук. Настоящето грубо ме върна с картина от разпилени строителни материали и отпадъци.
Продължих да тичам по прашните стъпала нагоре. От какво бягах и накъде отивах?
За изненада на работниците, подминах нашия етаж и спрях едва на покрива. Умората ми натежа много и аз буквално се строполих върху
накованите дъски.
Притворих очи и поех дълбоко въздух. Мислите ми, като заспали след лудуване деца, притихнаха в мен. В тишината се чуха ударите на сърцето ми, а последните за деня слънчеви лъчи галеха лицето ми. Изведнъж в покоя, като далечен тътен, долетяха до мен тежките стъпки на завоевателя, маршове, звуци на литаври, шумни походи, пискливи зурни... Тръснах глава и отворих очи. Под прашните ми нозе се разкри невероятна гледка, която там долу бе останала скрита.
Надлъж и на шир, потънал в зеленина, около красиви хълмове и широка река се простираше градът. Ето защо е писано толкова много за него, си помислих. Но душата ми не искаше и да знае, а боса, хваната с ръце за миналото и настоящето, хукна към любимите тепета. Заизкачва Джендем тепе, по естествения природен дизайн, подминавайки детската железница. Смехът ѝ огласяше минзухарения хълм, завираше нос в дребните дъхави цветенца, храсти и дървета. Посядаше за миг на някой вековен камък и поруменяла оглеждаше очи в своите спътници, които мълчаливо я придружаваха.
Още неуспяла да я настигна, тя вече тичаше към Бунарджика по гранитните павета на разрушеното вече Марково тепе.
В същият бяг качихме Сахат тепе, като поехме дъх пред часовниковата кула. Маратонът продължи по стръмната каменна стълба, покрай кацналата в скалите църквичка Света Параскева, и излязохме на гърба на къщата на младия Мавриди, където е отседнал френският поет Ламартин.
Хълмовете на древният акропол ни посрещнаха във вековна прегръдка. Минахме през Джамбаз тепе и античния театър, продължихме по Таксим тепе и спряхме на Небет тепе, където хилядолетия наред градът не е спрял да живее.
От тук лудешкият бяг продължи към Джумаята и през главната улица потънахме в сянката на градината. За моя изненада, изморената ми душа
спря пред паметника и се поклони. Развълнувах се.
Този министър на цветята, както наричаха Люсиен Шевалас, бе създал градинарската епоха в града, с градините, пепиниерите и залесяването на тепетата. Този скромен човек, записан като почетен гражданин и сега, години след смъртта си създаваше радост и покой в многолюдния град с делото си.
Замислено продължих покрай вековните дървета. Въпросите напираха в мен. Какво минало ще бъдем за идните поколения? Дали творим с любов или само за лична облага? Ще събуждаме ли радост, като този скромен градинар или гняв и омраза? Нашето днес е утрешното минало за деца и внуци...
Слънцето прибра и малкия непослушен лъч, играещ си с косите ми. Градът бавно заспиваше. Небосводът бързаше да облече звездната си дреха. Изправих се омиротворена. Душата ми, в прегръдка с миналото и настоящето, почиваше блажено. Бавно се спуснах обратно по стълбите и излязох на улицата.
Любовта на предците ме посрещна с очите на моя син. Тръгнах с мъдростта на една от хилядите тракийски дъщери, понесла отговорността за утрешния ден...
Автор: Катерина Паунова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
