Искаш да тичаш свободен, нали? Искаш да препускаш през долини, реки и планини, вятърът да брули лицето ти и да развява косите ти.
Лицето ти, обгоряло от слънцето и разчертано от дълбоки и морни бръчки, врязали се и в сърцето ти древно и българско, ханско. Нямаш умора, нали? И конят ти глава е вдигнал към върха на планината с развяна гъста грива.
Ще тичате заедно нагоре и сърцата ви в едно ще туптят, защото никоя планина не е достатъчно висока за твоя силен и неуморим български дух. Ти си млад, но древен и не разчиташ на карти и пътни знаци, защото сърцето ти говори и дедите ти шепнат в ушите ти.
Голямата любов не е като в приказките, тя е твоята приказка, която ти сам пишеш
Вятърът те носи, слънцето те топли, соколът в небето те води, земята българска те повдига все нагоре и нагоре.
Тичай, не спирай, докато не стигнеш там – на високото, а и след това. Не спирай. Никога. Ти помниш и знаеш къде да отидеш. Земята е майка ти, небето е твоят отец. Братя и сестри са ти цветята, дърветата и реките. Те ще те водят и помагат, от тях да се не боиш, а да ги слушаш.
За миг само поспри, седни под дървото, глава морна отпусни и живот вдъхни. Отпий глътка вечност от поточето планинско и тогаз продължи.
Не спирай, тичай нагоре и все нагоре. Качи се високо - на най-високото, нека те видят братята и сестрите ти. И тогаз им речи:
Аз тичах към вас много дни. Много слънца посрещнах и с много луни разговори дълги водих. Много бури приютих и дълги сенки последвах. Страдах и се радвах, чаках и пак тръгвах. Спирах изтощен, но непобеден и пак продължавах. Защото вест ви носех и исках всички да я чуете.
Препусках през сънища и молитви, през преспи и водопади, ливади косих и хляб омесих, челяд народих, отчувах и пак тръгнах. Спираха ме смехове и плач, мъка и печал, сватби и хора. По пендарите на момите извивах и пак напред се устремявах. Пътя си губех, но после пак го намирах, тичах, розите лицето ми раздираха, самодиви в гората раните топло измиваха и ме пращаха пак да вървя.
Оръжия ковах и битки водих, плячки пренасях, молебени отслужвах. Картини рисувах, мостове строях, дворци издигах, къщи из основи сривах. Децата на четмо научих и на старите неволите подемах. Носих без да ми тежи, защото знаех, че ще дойда да ви кажа.
На мъжете оръжията държах, на жените децата хранех. С поетите стихове редях, а на децата далече заминали – музика и реч българска провождах. Приканвах ги у дома да си дойдат, огнища да стъкмят, деца да народят.
За еуфорията и всички осъзнали се
Повиках ви всичките и бързах горе да се изкача, да ви събера и в очите ви да погледна. В тях истината да прочета и сили да сбера. И ще ви река: За ръце се хванете и в хоро се подредете, гайдите да писнат и думи да се лиснат.
Да се събуди земята и силата да ви даде, да се отвори небето и раните ви да измие. Да се покаже слънцето и сърцата ви да сгрее, да завее вятъра – крилете ви да отвори, пътя ви да намери.
Автор: Бонка Царева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfocompany.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
