Много се говори напоследък за толерантността, за позитивната нагласа и за това как трябва да отговаряме на всяко зло с добро. Макар и твърде малко хора да са нездравословно силно повлияни от тази "ню ейдж" философия, бих искала да поговоря по темата заради тях.
Аз лично попивах с готовност всяка информация за това как може да помагаш, да разбираш околните и да им прощаваш, когато явно грешат. "Човек вижда толкова, колкото знае", както вече е казал някой много по-мъдър от мен, и ето че скоро започнах да виждам света от съвсем нов ъгъл.
Изведнъж започнах да намирам доброто в първоначалния неуспех, защото той неотменно водеше до по-добра инициатива, преоткрих себе си и си простих за грешките в едни по-безотговорни години от живота си, започнах да дарявам последните си стотинки и сили, веднага щом намеря подходяща кауза, усмихвах се по време на разговор с намусен човек от така прочутата администрация и... и тук трябваше да спра. Но не.
Когато тръгнеш по пътя на доброто лесно се опияняваш. Знаете онова чувство на удовлетворение, когато стотинката ви дрънне в калъфа пред просяка? Няма нищо лошо в това да признаем пред себе си, че когато правим добрини на околните, всъщност ги правим за себе си.
Дори най-безкористното дело, забравено миг след като е сторено, преди този миг е донесло щастие и на извършителя. В крайна сметка, това е малка заслужена награда. Нима не е по-добре да посветим част от живота на чуждото щастие и по този път да открием своето собствено?
Искам да ви "хвърля" обаче една друга идея. Какво, ако в грижата за околните забравим себе си и своите изначални ценности? Нима е статистически невъзможно да отстъпим място на старец в трамвая, който като млад е малтретирал жена си? Какво, ако в желанието си да бъдем толерантни, помогнем една лоша практика да се развие?
Когато сме толерантни към арогантен човек, защото осъзнаваме, че той вероятно само това е видял в живота си, как точно го учим да бъде различен? Осъзнаваме ли как изглеждаме в очите му? Вероятно не чак толкова дълбокомислени и удовлетворени от живота, колкото сме в собствените си очи. Със сигурност не толкова прекрасни, че да бъдем "рекламно лице" за човеколюбивата си теория.
Не искам да мислите, че идеята ми контрастира на хуманните практики. Бих искала да се разгледа по-скоро като нейно доразвиване.
Искам да се научите да се борите срещу лошото по възможно най-хуманни методи. Искам да стоите горди пред него, за да му покажете своето превъзходство, а не да го третирате като малко дете, което още не съзнава грешките си - да го гледате с благородна усмивка и вяра, че то само ще се поучи. Не, то няма само да се научи. Вие сте там, за да му покажете, че греши. Ще ви дам един пример и моля да не го разчитате съвсем буквално, но
Ако Батман беше само добър и нищо повече, кой щеше да се погрижи за град Готъм?
Има тънка граница, след която трябва да кажем: "Аз не харесвам това, което правиш и няма да се опитвам да го разбера, защото така го подкрепям". Донякъде защото хората още не сме дорасли за една прекалено човеколюбива теория, в която всяка съпротива е ненужна, трябва да запазим "вътрешното си дяволче" (макар и малка и сладка негова вариация).
Твърдя само, че човек не бива да губи себе си в своята толерантност към околните.
Отнасяйте се уважително към чуждото мнение и не натрапвайте своето, но бройте наум скритите си козове и не ги пазете за себе си в открита игра.
Накратко моята истина се изчерпва с това, че няма почти никаква полза от самоцелното "добро". То трябва да бъде силно.
В допълнение: Доброто трябва да се стреми да бъде по-силно от злото. Доброто трябва да участва в битката, за да победи.
Автор: Еси Веселинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
