Аз съм от мързеливите майки. От онези, които искат децата им възможно най-бързо да станат самостоятелни, за да се върнат към нормалния си, немайчински живот.
Смятам, разбира се, че децата са най-голямото щастие на света и този, който не е изпитал безкрайната майчина любов, не е живял пълноценно. (но нека не започваме спора по темата длъжни ли са всички да имат деца, това е друга тема).
Но не смятам, че децата трябва да са центъра на света ми, още повече, че има-няма след 15 години и ще си поемат по пътя.
А виждам сред приятелките си много, които родиха, сложиха детето си на пиедестал и избутаха съпрузите си някъде в ъгъла.
Те стават, живеят и лягат с мисълта само и единствено за децата си, забравят изобщо за своите интереси или пък че имат мъж.
Сърдят се, когато въпросният мъж има наглостта да има свое хоби и са готови да останат сами с детето си, а да разкарат съпруга – същия, за когото се кълняха, че ще обичат до живот.
Какво ще стане след няколко години, когато децата пораснат и тръгнат по собствения си път?
Когато останем отново само с мъжете си, както беше преди да се родят децата?
Ще има ли какво да си кажем, с какво да се забавляваме?
Ще има, стига да не сложим личния си живот на пауза от раждането на децата от абитуриентския им бал.
Обещали сме заедно с мъжа ми, че винаги ще намираме време за себе си – за нас двамата. Че ще пием кафето си като влюбени, без угризения, че децата ни се разсънват с детско.
Че ще можем, когато бабите ни позволят, да бягаме от задълженията си поне за ден, за да не забравяме кои сме, че сме заедно, защото се обичаме, а не защото е удобно да има кой да вози децата с кола до училище.
Казала съм си, че ще поддържам огъня помежду ни с всички сили, защото не искам да затворя вратата след последното ми дете и да рухна.
Искам да си повтарям отсега, че животът ни няма да свърши, че няма да останем сенки на самите себе си и че ще сме пълноценни, защото животът продължава и след децата.
И си правим списъци. Отсега. За нещата, които искаме да правим, когато децата ни пораснат.
От: Карина К.
Още по темата
- Любовта дойде, когато се отказах от нея
- Колко хубаво е да съм мъж - правя каквото искам, а вкъщи ме чака топла вечеря
- От 7 до 10 вечерта съм домакиня. Но след 11 ставам любовница!
