След неочаквана и прекарана наскоро, почти четиримесечна любовна драма, си зададох въпроса кое е по-добре за мен – да съм влюбена или да съм обичана?

Опитах се да изследвам и двете състояния, които са много различни и като интензивност на емоциите и като времетраене и като риск.

Случайно срещнах доста способни иначе мъже в последната една година, които по една или друга причина бяха в зациклен момент от живота си и твърдяха, че ето едно “истинско” влюбване, една искра, според тях ще ги измъкне от това не особено атрактивно емоционално състояние и ще ги тласне към ново изкусително обещаващо по своето развитие и значение бъдеще.

Те искрено вярваха във влюбването като изход, само че се мъчеха да го осъществят по различен начин. Единият гледаше на това като на моментно средство за презареждане на системата си, а другият от самото начало изразяваше копнеж по дългосрочна връзка със секси сродна душа, с която да осмисли втората част от живота си, след като по негово твърдение предимно се е раздавал за другите в първата.

А какво исках аз? В дадения момент нищо.

Да, аз не исках и не търсех абсолютно нищо, когато съдбата кръстоса случайно пътя ми с тези мъже. Не казвам, че не ми е било нужно нещо на самата мен в емоционален или друг план, а просто че не съм била на мисия за нещо такова. Даже не си давах сметка, че за последен път съм била истински разтърсващо влюбена преди 13 години.

Сега бях въоръжена с много мъдрост и опит къде за своя, къде за чужда сметка, знания, аналитични способности и прочие... Мислех се за непробиваема.

Да, но в този свят нещата не винаги, да не кажа почти никога не са логични. Този, който така искаше да преживее едва ли не рестартиращ токов удар от влюбване, много бързо загуби интереса ми и аз неговия... обаче другият, ах другият... Той се оказа много опасно екзотичен и мощен тайфун, помитащ за три-четири месеца всичко по пътя си. 

Той искаше на всяка цена да се възкачи категорично и завинаги на трона на моето сърце. И така, сега си мисля какво всъщност се случи с мен. Освен че за цялото това време се чувствах като в пералня, която те върти наляво и надясно, нагоре и надолу, та чак нямаш време да видиш ден ли е нощ ли е...

Oставих се един човек, чаровен и можещ, почти безапелационно да наложи 100% от себе си в моя всекидневен живот. Но не само това.Той имаше претенции да наложи себе си и в моя бъдещ живот или поне така твърдеше през два-три дни. И много други неща твърдеше, някои от които вътрешният ми глас подлагаше на съмнение, други оставях да минат покрай ушите ми, за трети си казвах: “е, какво пък, защо не..” и т.н.

Така или иначе цялото това “изобилие” преплетено със супер интензивно лично присъствие във всякакъв план и аспект 25 часа от денонощието ме вкара практически в един прекрасен делириум тременс, постоянно опиянение и чувство, че си на 7-то или 107-то небе, за което впрочем не ти пука, само това да не свършва, макар че като един мъдър вече човек знаех, че няма нещо хубаво на този свят, което да не свършва.

И така емоционална и физическа буря, торнадо и цунами в едно ме изтурбулираха... Докато в един момент аз се предадох и отпуснах и си казах – да става каквото ще, един път се живее, все някак си ще се оправя после. Най-гадното пак повтарям беше, че това “после” ужким беше със заявка за прекрасен съвместен живот, така че, ако човек не иска доброволно да се предаде на скептицизма, ще не ще допуска лъч оптимизъм в тази постановка, ей така най-малко заради спортното любопитство.  

Но всичко си има цена. И аз бях позабравила каква. Все пак 13 години са минали от предишната ми турбулентна връзка. Мили хора, казвам ви, че няма спасение после от това, което ви чака. Може да се мислите за много рационални, умни, начетени, помъдрели, духовно извисени и какво ли не още... Една е истината тук: оставите ли се да ви се пропука защитата и ви се излеят допамините, ендорфините и други  - ини в мозъка, в края на трите месеца къпане в техния любовен дъжд идва болезненото приземяване от 107-то небе до кота 0 и животът ви започва да изглежда прекалено сложен и безкрайно гравитационен.

Никога не съм взимала екстази, но по това което съм чела за тях, изглежда ефектът е подобен. И така, след много анализи, стигнах до извода, че влюбването е една тежка болест и за нея няма ваксина. Влюбването няма нищо общо с хармоничното чувство, че си обичан или обожаван от някого в дългосрочен план, което е градивно и балансирано усещане.

Влюбването е революция на душата, тялото и цялото същество, след което никога няма да си вече същият. Няма описание на болката когато усетиш, че е дошъл краят му и неизбежно трябва да се преобразува в нещо друго, различно от по-спокойната обич. Само плавният преход от влюбеност към любов гарантира липсата на драма.

Всичко друго е траен и ярък спомен, за който си платил твърде висока цена. И все пак, не съжалявам за това, че на 80+ години ще си спомням как съм оцеляла от любовно цунами стига да не се повтаря по-често от 13 години.

Автор: Албена Иванова

Прочетете още:

• В Тоскана с фенерче под юргана
• Не, честно, не искаш жена като мен...
• Ти ще решиш кога да вдишам
• Жена: начин на употреба