Защо страдаме, самотни ли сме, получава ли ни се в любовта, какво ни е направило такива, каквито сме?
Умът ви способен ли е да произведе тези въпроси, устата ви способна ли е да ги зададе? А да отговорите сами на тях?
Все по-трудно се получава съществена комуникация и все повече се преструваме, че водим такава. Може би ни е страх да признаем някои от отговорите пред себе си, а какво остава пред другите…
Мисля, че за голяма част от нас вечерите са изпълнени с много размисли, често се стига до ровене в миналото и планове за идната година, например.
Прибираме се, оставаме сами и като по правило точно тогава се сблъскваме най-ясно с нашата меланхолия. Точно времето, предвидено за почивка, включва анализи на минали случки или преглед на събитията от деня. А на сутринта всичко започва отначало. Никой не разбира на какво сме посветили нощта, но това не означава, че ще забравим.
Излизаме, срещаме се с най-различни хора, като за фон най-често звучат общи приказки. Сякаш в нас спи друг човек, който излиза наяве само в късните часове, когато сме усамотени. Сякаш знае, че тогава сме най-уязвими. А през деня просто пълним пространството с кухи фрази, колкото да избегнем неловкото мълчание.
Ирония е колко имаме да кажем, а какво количество споделяме всъщност. Не разбирам и що за глупост е приетият въпрос ”как си“ в знак на учтивост, когато в повечето случаи или не ни интересува, или получаваме отговор ”добре съм, ти как си“ понякога в комплект с усмивка, току-виж била искрена. Както е казано: ”Уж възпитани, а всъщност крайно лицемерни.“
Сега обръщам внимание и на друг тип хора – тези, които са компетентни единствено по въпросите, отнасящи се до личния им живот. Да, тук плюсът е, че поне говорят. Или по-скоро водят монолог… Те са способни да ви представят подробно всяка част от живота им, независимо от времето, с което разполагат. Колкото повече, толкова по-добре, разбира се, все пак се виждате за пръв път. Държат да знаете всичко – от трагичната загуба на любимата им дреха до точното място във фитнеса, на което стоял новият им възлюбен.
Та, по мои наблюдения преобладават два варианта – или ще излеят душата си, без да им мине и през ума, че може би и ти имаш проблем или интересна история, а другата възможност е въобще да не си отварят устата. И защо – за да не се злоупотреби с доверието им, за да не излязат глупаци накрая. Добре де, в живота достатъчно ситуации ни правят на глупаци, точно тази ли ще се окаже толкова пагубна?
Все пак, нали знаете – ако не говорим, друг ще го прави вместо нас, но както при всичко останало – добре е да го правим с мярка.
И накрая, не мога да не се запитам кое е повече - човешкото себелюбие или страхът да не бъдем “разкрити“?
Автор: Лидия Алексиева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
