Затичалата се дребна катерица спря, подви опашка и се огледа. Звукът от хрипавия ми глас я накара да наостри любопитно малки уши.
„Накъде ще шеташ днес, мила?” Завъртя главица, показа ми светло коремче и продължи по електрическата жица. Помислих, че се е прехвърлила на бора, който като скъп приятел прегръщам, когато се вълнувам.
Държа се за него, сякаш животът ми се е нагънал в кората му. Харесва ми как мирише. Преди месец време, за съжаление, отрязах повече от десет клона. Наложително беше.
Сега той плаче. От всяко чукaнче смола се провлачва. Тиха и прозрачна. Блестяща на местата, където слънцето се провира през останалите клони. Печално пада на стълбището и се омесва с иглите. Сътворява лепкаво, бледо-сивкаво платно, което не бих могла посмъртно да изчистя.
Достатъчно отмъщение спрямо чувството ми за ред в главата. Не му се ядосвам. Оставила съм го да се наплаче. Изглежда и той в нещастието си иска нещо да покаже. Клоните му се раздвижват. Затварям любовния роман, който от снощи искрено ме забавлява. Направо ритам с крака в леглото. Смея се от сърце, докато не се разкашлям от многото изпушени цигари.
Вглеждам се. Очаквам да видя опашатата приятелка, но е птица. Голяма почти колкото гълъб. Сива. Не зная каква е. Виждам наситено синьо, пресечено от черни лъскави ленти само по крилата. Неспокойно прехвърча между клоните на бора. „Кря-кря”, насред тишината на ранното утро в двора.
Заслушвам се. Нещо явно я тревожи. Сякаш вика „ела-ела” на нещо, което ми се губи. Ставам. И без това искам полугола да прегазя росата. Поемам мълчаливо през тревата, а птицата почти ми пресича пътя.
„Кря-кря”, по-настойчиво и от преди даже. Спирам само за миг, да се полюбувам на ярко оранжева пеперуда, излетяла сякаш от лака по ръцете ми. Прелест. Това само Бог би могъл да го измисли.
Каца на разцъфналата ружа. Сигурна съм, че докато я обливах снощи, нямаше и помен от виолетовите цветове. Снимам я с телефона. Да, обливам всичко живо в двора. Къпя го. Говоря му като безумна. Вярвам, че ме чува. Поливането е обикновена скука. Виж, другото истински ме забавлява. Изпълва ме с възторг, че съм жива.
Докато следя с поглед оранжевото петно, попадам на малко сиво пиле. Стои на земята като пухкава топка. И ме гледа. Майката в мене веднага оживява. Тихо правя ситни крачки. Говоря му като на бебе, но то подскача и не ще да знае. Никак не ме иска.
„Кря-кря” отново от дървото. О, та тя го търси, само да не дойде и съседската котка. Свалям ходом блузата си и наблюдавам как онова ми ти топче се опитва да хвръкне. Не му се получава. Минавам през тревата като охлюв и ловко мятам дреха. Хващам малката душица. Моля се да не й се пръсне сърчицето, а сетне доволна я оставям на ниската ни дюля.
За миг й се любувам. Ще ми се да я погаля, дордето зървам блясък в око като мънисто, но майката кряка, кацнала на клон отгоре. Дори и аз не я плаша. Разбирам, няма да изостави глупавото пиле. Отдъхвам облекчена и се връщам на терасата да допия кафето.
Сядам на пейката и паля цигара, а радостта от стореното идва. Влече ме над земята. Мозъкът ми се изпразва и се усмихвам като глупачка. Изпускам дълга струйка дим и ставам да изсипя последната глътка за умрелите си приятели. То е като навик, щом съм си вкъщи.
Чувам звука на идващо в телефона съобщение. Виждам от кого е и развълнувана го отварям. Искам на мига да разбера каква е точната присъда.
”Прочетох разказите, много са добри. Наистина има много чувство, цвят и атмосфера. Чудесни - топли и майсторски. Поздравявам те!”
Мили Боже, сякаш сам Шекспир ми продума от земята! Хуквам към бора. Целувам го безмълвна. Прегръщам го, което е абсурдно, предвид диаметъра на ствола, а сълзите ми, необезпокоявани от никого, капят до сами неговите след прочетените думи.
После се предавам на емоцията и насериозно се разплаквам. Смолата се лепи по ръцете, по лицето и по басмяната ми рокля. Кората бразди нежната ми кожа, но радостта ми е истинска. Залавям се да отговоря на Калин Терзийски.
Пиша му направо глупости, но съм извънредно доволна, за да се ограничавам. Харесвам те, човеко, даже прекалено!
И без съмнение ме размечтаваш. Твоето „Прекрасна си!”, обърсва тъгата от лицето ми. Прави ме, да знаеш, много щастлива. Дългата ми въздишка се насища с облекчение. Най-сетне се усещам като диво семе, намерило място, където да се посее…
Бог да те пази, Калине!
Автор: Таня Тонева Танна
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
