Седя в тази пародия на самолет и отчаяно се мъча да потисна страха, че предстоящият полет може да ми е последният. Опитвам да не гледам към витлото под прозореца си, нито да размишлявам над факта, че съм в летателен апарат с размерите на малък автобус.
Връщам лентата назад.
24 часа по-рано.
Майорка, слънце, водни пръски и смях, долитащи от басейна, ухания на екзотични плодове и ледени коктейли. Март месец е, но тук всички са по бански. Аз също! На фирмено обучение съм. Хотелът е петзвезден, глезотийки всякакви, а в почивките от лекциите съм си редови турист. След няколко часа ще оповестят местоназначенията ни. Не се вълнувам особено, защото ми намекнаха дебело, че са ме предвидили за Майорка. Другите да му мислят.
3 часа по-късно. Не може да бъде! Какво се обърка? Сбогом, Майорка! Здравей, Керкира! Където и да е това. Става ясно, че е гръцки остров, по-известен с туристическото название Корфу и епитета „изумруденият“ . Съсипана съм!
6 часа по-късно. В хотелската дискотека. С колегите поливаме назначенията. Някои празнуват, други давим мъката си. До мен германска колежка тихо подсмърча. Не може да преглътне новината, че са я разпределили в Обзор, България.
Угрижено ме пита, дали в България имаме ток и топла вода. А телевизия? Какво пък, казвам й, че ток има от понеделник до петък, топла течаща вода само в луксозните хотели, а телевизия единствено в големите градове. Обзор не е от тях. Колежката паникьосана сигнализира на бармана да й налее още едно. Пие го на екс.
След няколко питиета и чаша шампанско за капак заключавам, че Корфу едва ли е толкова лош късмет. Можеше да ме пратят в Египет примерно. Поклащам се в такт с музиката и чувствам как главата ми олеква с всяка минута. Колегата отдясно ме сръгва с лакът, за да ми привлече вниманието и крещи в ухото ми:“ Багажът ти е на рецепция, нали? След половин час е трансферът за летището.“
Опа! Какъв багаж, какви 30 минути? Изтрезнявам на мига и се изстрелвам към стаята си. С опакото на ръката събарям съдържанието на гардероба в куфара, след което скачам отгоре му. Нали така правят във филмите? Не помага особено обаче, ципът заяжда. Вадя напосоки неща от вътре и ги мятам в раницата. Добре, някак се получи. Спринт към рецепция и проверка наум, дали всички необходими документи са у мен. Слава богу има и други закъснели, и трансферният микробус е още там.
Следва полет до Франкфурт в най-черната част от нощта, после прекачване на самолет за Атина, и болезнено дълги часове по-късно смазана от недоспиване и махмурлук се свличам на седалка в допотопния самолет за Корфу. И като го наричам допотопен, май му правя комплимент. Самолетчето освен, че е миниатюрно, изглежда като излязло от черно-бял филм за Втората Световна Война. Ех, а можеше сега да съм на Майорка!
За мое учудване кацаме без произшествия. Значи това е Корфу? Летището напомня на това във Варна, само че по-малко и доста по-западнало. След лъскавата Майорка с палмите, подравнени в дисциплинирани редици, това тук ми изглежда като провинциално селце от далечното минало. На всичко отгоре небето е оловно сиво, ниско прихлупено и вали като из ведро.
Залющен билборд с надпис „Καλως ηρθατε στην Κερκυρα!” ми се надсмива в лицето.
Ако перспективата за още един полет с античния самолет не ме плашеше до смърт , щях да напусна острова незабавно.
През идните седмици ми предстои да открия, защо всеки трети мъж на острова се казва Спирос, колко трае дъждовният период на острова, защо селският бар се нарича Livingroom (всекидневна), как да преживея с 6 чифта безнадежно мокри чорапи и измръзнали крака, и по какъв начин беззъбите ухилени бабички на видими поне 80 години се мятат на гърба на магаретата си без чужда помощ. Както и защо всички западняци се прехласват по изумрудения остров.
Но затова другият път.
Автор: Краси Минкова
Още от нашите читатели:
В Тоскана с фенерче под юргана
Котките (романтична приказка на ужасите)*
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
