Шокът от добрите промени

Първата кола със серво волан в живота ми беше истински ужас. Качих се на нея в началото на 90-те, когато нямаше по-добра от мен на Жигула. От центъра на София до Бояна щях да направя няколко катастрофи – лекотата на волана няколко пъти ме качи на тротоарите с подскок. Определено бях заякнала в ръцете от тежкия волан на жигулката.

Докато изпреварвах на „България“, се носех като пиян пумпал от единия до другия край на лентите. Нямах никакъв усет за скоростта и направих най-малоумния завой с 80 там, където сега е ресторант „Чепишев“. Свърших още куп феноменални глупости и слязох от колата с най-разтрепераните крака на света. Трябваше ми време, за да осъзная, че няма никакво значение колко добър си в нещо, ако не можеш да се адаптираш бързо към внезапно връхлетелите промени и автомобили. Не смеех да карам тази кола повече. Създаде ми травма. Ползвах тогавашния си приятел като шофьор, който за разлика от мен, се адаптира към возилото за около двеста метра.

Мода и козметика
Безупречна свежест - Dove Advanced Care Go Fresh

Скоро след това дойде периодът на първата голяма емигрантска вълна. Приятелят ми прекоси океана, аз се разходих по-наблизо, за месец – два. Повече като българското гостенче, отколкото като емигрант и в крайна сметка избрах ентусиазма на пионера, захванал се с прохождащи демократични медии и издателства у нас.

Присетих се за тази история с адаптацията от тежкия волан на жигулката към лекото като перце серво и ужасът, който изживях покрай обичайните летни срещи с „чужденците“ – приятелите, които заминаха с първата, втората, третата и n-тата емигрантска вълна и извършиха процеса на адаптация. Докато си разказваме стари истории, изплува и тази със серво волана. И приятелката ми, „чужденката“, сподели своята гледна точка за адаптацията към шока от хубавите промени.

„Много бързо трябваше да науча, че нямаш никакви шансове да оцелееш и да наложиш себе си в конкурентна среда, ако ти се разтреперват мартинките от всичко, което по една или друга причина не знаеш как функционира и къде му е лентичката за отваряне на опаковката. Докато свикна, че има лесен начин, режех пластмасовите опаковки с ножица. Но постепенно свикнах до такава степен, че търсех лентичка за отваряне и по черупките на яйцата. Човек като научи хитрините, веднага го обзема пристъп да преиграва с тях, знаеш как е. Но за адаптацията - научих се да давам от три минути до максимум една безсънна нощ за диагностика на страховете и комплексите си. И да преценявам – те вършат ли ми работа или да се връщам при мама и татко и да продължа да се „търся“, да страдам артистично на воля, да изживявам илюзорно величие от факта, че съм си останала неразбрана“.

В интимните връзки също претърпяла катарзис, подобен на този да смениш внезапно тежък волан на автомобила със серво. Разбиранията й за партньорство и секс се оказали допотопни, нищо че тук беше сред „отворените“ мацки: „Пичовете, с които излизах там, дълго ме взимаха за „не-е-истина каква комплексарка“. Защото си падах по най-сексапилните. Идеше ми да им крещя, комплексарски: „Аз ли, бе, дето в България ги въртях по трима наведнъж и нямаше купон без мен. Аз? Комплексарка? Аз, тази с първите яркочервени кларкове и чорапо до над коляното, консервативна? Имате грешка“. Не, нямаха грешка. Аз имах грешка. Нямах идея как се е развил светът и се чувствах като грозното патенце. Нито имах пари, нито желание да ходя по психоаналитици. Нямах възможност първо да се ограмотя – с изключение на един-два случая, в които откраднах женско списание от павилион, привлечена от заглавия: „Как да победим страховете си“ или „Изпитани рецепти за втори шанс“. Но трябваше да действам направо – сега или никога“.

По време на първите две-три години, атакувана от разнообразни пристъпи на носталгия в трудните моменти, свързани с оцеляването, успяла да разбере, че онова, което си е мислела, че прави много добре, е само някаква нейна илюзия. Разбрала също, че да си готина мацка въобще не е достатъчно: „Ако знаеш колко феноменално готини мацки подпираха 18-та плочка в квартала на свободната любов...“. Дори изпаднала в тежка депресия по едно време. Разболяла се от нещо, затворила се в тясната квартира, почти не се хранела, изгубила представа кога е ден, кога – нощ, имала моменти, в които искала да не е жива. Разбрала, че е прекарала в това състояние 21 дни, когато майка й най-накрая я открила. За разлика от нея, майка й брояла дните, в които не я е чувала. Взела жената пари на заем за скъпите по онова време самолетни билети, отишла да я търси. Това я отрезвило. Казала на майка си: „Не, няма да се връщам, тук съм свободна“.

Депресията си отишла, и тя не знае как. Просто се случило, докато изговаряла думите, че е свободна. Усетила, че е преминала през нещо много важно, което много по-късно ще бъде наречено в популярната психология „тъмната нощ на душата“. Тя не била наясно с тези термини тогава. А и сега не беше, аз й го казах, тя само го разпозна: „Да, това е. Всичките ми страхове, комплекси, срам, чувство за вина, усещането, че съм жертва, чувство за безмислие се промъкваха насън и наяве и ми шептяха „за нищо не ставаш, момиче“. За първи път обаче, го изговорих пред майка ми: „Точно така. Свободна съм дори „за нищо да не ставам“. И когато го усетих, всички тези демони изчезнаха. Нямаше ги. Край. Логиката ми беше такава – след като няма никакво значение какво мога и за какво ставам, следователно мога да изпробвам всичко на света, което ми харесва“.

Така открила, че когато заявиш себе си като любопитен и жаден да научи, а не като нафукан професионалист или като жена, която е наясно с мъжете, хората изведнъж се изпълват с желание да ти помогнат и всичко да ти обяснят. Мъжете стават по-внимателни и подкрепящи, готови да обяснят те как разбират нещата за вашите взаимоотношения. В обратния случай, и на работа, и в интимния живот, често се изпълват с желание да те прецакат, да ти докажат, че не си толкова печена, за колкото се мислиш.

„Тогава бях и гладна, и лишена, но въпреки това, докато седях в някой декориран като в детска книжка парк и гледах патиците, го чувствах – свободна съм и това е пътят. Друг не ми допадаше. И депресията, и чувството за свобода, дойдоха от едно и също място – от осъзнаването, че трябва да се самоменажирам в един свят, на който съвсем откровено не му пука за мен. И в който сега се чувствам много добре, независимо на кого му пука за мен.“

Независимо, че сме минали по различни пътеки, хубавата новина е, че сме открили едни и същи резултати. Но ще се върна към началото на текста. С почти всичко е така. Когато позитивната промяна първо се прояви в живота ти, има еуфория, вълнение, радост, усещане, че ти се полага по право. Отива ти. След това настъпва периода, в който се чувстваш като Тантал. Всичко е възможно, до теб е, на една ръка разстояние, но протегнеш ли се, то се дръпва. Откриваш, че не можеш да го живееш, да го менажираш, мечтата ти е тук, но ти не знаеш какво да я правиш. Тогава обикновено настъпва и „тъмната нощ на душата” – откриването на пречките и убежденията, на страховете и комплексите, които буквално ти пречат да живееш в мечтата си. И няма преминаване, без да ги видиш, признаеш, приемеш. И да поемеш 100% лична отговорност за тях. Едва тогава можеш да започнеш да се самоменажираш. Да заживееш с даровете, които принципно ти се полагат по право, след като сами са дошли при теб.