Ако животът ти се преплита с живота на друг човек без никаква логична причина, той е член на твоя карас

„Ние, бокононистите, вярваме, че човечеството се дели на групи, които изпълняват божията воля, без да осъзнават това. Всяка такава група Боконон нарича „карас“...

Ако забележиш, че животът ти се преплита с живота на друг човек без никаква логична причина, този човек по всяка вероятност е член на твоя карас“ – точно бях завършила гимназия, когато прочетох „Котешка люлка“ на Кърт Вонегът и си преписах този абзац в един тефтер. Прехврълях цитата във всеки следващ, за да не го забравям. Но разбира се, в някакъв момент го забравих.

Още от Авторите

Напоследък имам по-голяма перспектива в огледалото за обратно виждане на житейския си път и често ми се случва да се присещам за „карасът“ на Вонегът. Особено сега, когато започнаха партитата покрай кръглите годишнини на хората с първи две цифри от ЕГН-то като моите. На последния такъв рожден ден, бях от първите гости и пред погледа ми се изнизаха хора и спомени като на филмова лента. А когато рожденничката каза: „Много съм щастлива, че през всичките тези години никой от приятелите ми не ме предаде“, сама се учудих на мисълта, която се настани в главата ми: „защото сме от един карас“. Тези общности от хора, дори когато не са свързани с някаква логична причина, дори когато между тях не съществуват трайни връзки, дори и без да се познават чак толкова добре, но все пак пътищата им се преплитат от време на време, изглежда не се „предават един друг“.

В един от умозрителните моменти, когато си почивах от танци и сладко бърборене, се замислих за това как срещаме приятелите си. То важи и за интимните партньорства, но все пак е по-валидно за приятелствата. Не срещаме приятелите си на принципа, на който ходим с някое гадже на първи срещи. Създаваме приятелства без да взимаме специални и съдбовни решения дали да станем приятели или не. Обикновено това са хора, които пресичат пътя ни, но не по някакъв различен начин от този, по който всички останали се мяркат наоколо. Дори не бихме могли да си спомним добре кога за първи път сме ги срещнали.

С една от близките ми приятелки, се запознахме като деца на морето. Тя дойде и ме попита: „Момиченце, искаш ли да ловим раци?“. На друга, предадох пакетче с подарък от общи познати в чужбина. Години след това тя стана гадже на мой близък приятел. Мина много време след като се разделиха, когато с нея станахме близки. С трета, се запознахме покрай общо гадже, което ни делеше паралелно. Той остана без двете си гаджета, ние се сдобихме с нова приятелка – хората от един „карас“ не се предават, явно. С един мъж от най-близките ми „мъжки приятелки“ се запознах, когато бях влюбена в актьор и ходех на всяко негово представление, по няколко пъти. С пича се засичахме и постепенно започнахме да ходим заедно не само на театър, но и на кино, по концерти и къде ли не. Опияняващо и вдъхновяващо беше това приятелство, родено от общ интелектуален вкус. До ден днешен този човек ми е като брат, дори когато не го виждам с месеци.

Спомням си, един от последните пъти, в които се видяхме, стана дума и за това, че неговата шефка го помолила да се свърже с мен по работа, за нещо, което той преценил като манипулативно. На учудения й въпрос: „Защо не искаш да й се обадиш, нали ти е приятелка?“, той отговорил: „Именно за това“. По такъв начин твоите хора, не те предават. И ти, съответно, не ги предаваш като не си позволяваш да използваш познанството си с тях за щяло и нещяло, защото много повече държиш на онова, което се е случвало и се случва в общуването между вас. Без значение колко често или рядко се виждате.

И може би не е случайно, че именно с тези хора, обикновено има дълги периоди, в които пътищата ви не се пресичат. Това са периодите, в които всеки от нас е вдъхновен от някаква нова самопредстава за себе си – това може да е дори брак. Знаете го онзи мъжки лаф: „Беше ми приятел до известно време, после се ожени“. През последните десетина години наблюдавам, че отдръпването от тези приятели най-често се дължи на интерес към различни духовни учения, курсове за самоусъвършенстване, промяна в здравословните навици – вегетарианство, веганство, спиране на алкохола, всякакви такива неща. И аз съм го правила. Винаги говоря от личен опит.

Освен това моите „учители“ най-често са били писатели и винаги съм вярвала в думите на Хенри Милър: „Почти е закон, че когато човек се впуска във велико приключение, трябва да скъса всички връзки. Трябва да отиде сред пустошта и чак след като се е преборил със себе си, може да се върне и да си избере апостол. Няма значение, ако апостолът не го бива, важното е само безрезервно да ти вярва. За да покълне семето, е необходимо някой друг, някой от тълпата да повярва. Хората на изкуството, както и великите духовни водачи, показват удивителна прозорливост в това отношение. Те никога не си избират най-подходящите за своята цел, а винаги предпочитат хората в сянка, често смешните в очите на другите. Трябва им някой неочакван човек“.

Това е важно, ако си човек на изкуството или духовен водач. Но е много важно да се знае, че колкото и „неочаквани хора“ да се появат около теб, те не са твои приятели. Не са твоя „карас“. Тръпки ме побиват, когато на някой семинар от типа „духовен“ или йога групи, чуя репликата „намерих нови приятели“. Съжалявам, не сте намерили нови приятели. Намерили сте хора, които споделят само част от вашите интереси. Това са хубави връзки, важни са и дори безценни за развитие и усъвършенстване на начинанието, с което сте се захванили. Но не се различават от връзките и приятелствата, които се създават в екипа на една медия, предаване, бизнес – всяка структура и екип, който има своята кауза, говори на специфичен „вътрешно-ведомствен“ език, прави много конкретни ежедневни дейстивя, за да поддържа ритъма на работата си. Но не зарязва заради това семейството си и всички други неща, които са част от същността му.

Истината е, че когато тези „неочаквани хора“ си изиграят ролята –независимо дали „на работа“, в творчески екип или в някоя „духовна група“ и утвърдят онази самопредстава, в която си повярвал и осъществил, единственото от което ще имаш чисто човешка нужда са онези приятели, с които животът те е преплитал чрез естествения си ход. Онези, с които ти е кеф да отидеш на кино понеже си знаете точно какви филми обичате; с които ще седнете точно в онези заведения, които сякаш са създадени специално за вас; с които ще прекарате чудесно на почивка, тъй като си познавате навиците, границите на личния периметър и сходните интереси; с които мълчаливо и без нужда от обсъждане и уговорки, ще си пазите гърба, ако пътищата ви се пресекат по начин, който налага и това.

Докато си мислех тези неща и осъзнавах колко голям и готин е моя „карас“, нищо друго не ми оставаше, освен да изпитам огромна благодарност, че сме тук и ни има. И това, само по себе си е сила. Огромна сила. Толкова необятна, че ако я осъзнаем, ще изпаднем в безсъзнание от силния шок. Функционира идеално и щадящо, когато просто се усмихнем и благодарим, че ги има – приятелите ни.

Още от Михаела Петрова: