Невидимите крила и видимите крака

09.07.2018 16:35

Да вървя по пътя на несигурността, не винаги е бил мой съзнателен избор. Просто така се случваше, че когато и да съм взимала твърдото решение да се доверя на „сигурна работа“, „сигурна връзка“, „сигурно“ каквото и да е, все „ме хващаха лудите“ и не можех да устискам на скуката, рутината и досадата „да си седнеш на задника“.

Неизброимо много пъти съм чувала въпроса: „А какво ще правиш сега?“ или „Защо се отказваш точно когато стана толкова добра, в това, което правиш?“. Почти никога не съм имала отговор и ако има нещо, в които наистина станах много добра е да не давам оправдателни отговори на тези въпроси.

Още от Авторите

Така родих и собственото си дете – три месеца не давах никакъв отговор на въпроса „как смятам да се оправям?“. Доверих се на усещането, че това е единственото, което наистина искам в този момент. Нищо, че не мога да видя голямата картина, нищо, че книжарницата, която тогава имах, фалира под натиска на кризата от зимата на 1996-та. Социално-политическата картина наистина изглеждаше „безнадеждна“. Не повече отколкото изглежда всяка обществено-икономическа криза, включително и тази, която ни е под ръка.

Доверих се на убеждението си, че можеш да се справиш с онова, което е дошло на падеж. Иначе няма да се появи в живота ти. Разбира се, за да останеш непоклатима е нужна и голяма доза инат. Само едната вяра в клишета като „отдала съм се на приключението на Духа“, не стига. Както всеки друг път, когато съм заявявала някое свое ново решение и съм срещала изумени погледи и съвсем добронамерение въпроси: „Кажи какво не е наред? Може да го оправим, предоговорим, вместо просто да станеш и да си тръгнеш“.

Понякога ми се е късало сърцето за роднините, приятелите, колегите, любимите мъже... когато са задавали този въпрос. Защото съм знаела, че са били искрено загрижени и са искали да помогнат. Не за да ме манипулират или нещо друго, а именно, защото ми желаят доброто.

Но нали помните онзи северен вятър от филма „Шоколад“ – когато задуха, тя тръгваше... накъдето я отвее...

Синът ми вече е млад мъдър мъж и веднъж ми каза: „Ние сме с обърната психология и затова ни е трудно“. Точно така е. Наричаме „илюзия“, вятърничавост или безотговорност всичко, което не изглежда разумно от гледна точка на това, което познаваме като реалност. А в същото време, някъде дълбоко в себе си прекрасно знаем, че когато сме се доверявали на интуицията, тя ни е повеждала по пътеки, които превръщат в илюзия повечето логични аргументи.

Сега, когато хвърлям поглед назад, това беше бунтарският ми, романтичен период. В него имаше безкрайно много несигурност за утрешния ден, но все пак едно нещо беше сигурно – имах дом, храна и платени режийни. Бунтувах се в границите, в които няма да загубя и това. Разбира се, самокритикувах се. Че не смея да полетя и прескоча това препятствие и да се втурна наистина презглава в неизвестното.

Говорим си за...

Неизбежно идва моментът, в който ти си този, който трябва да се погрижи за всички, които до този момент са подсигурявали това спокойствие да си „артист“. Признавам си, много ми беше неприятно, когато изведнъж така се случи. Защото, разбира се, то се прояви с гръм и трясък – сякаш бях изтеглила онази карта от Таро с разрушаващата се кула.

Тогава се наложи да се сетя, че неслучайно притежаваме две мозъчни полукълба – едно за логиката, друго за въображението. И няма нужда да се игнорира нито едното, нито другото. Номерът е да ги свържеш.

Ясно е, че „ако в този живот искаш гаранции, животът не е това, което искаш“ – както го е формулирал Нийл Доналд Уолш в „Разговори с Бога“, обаче, когато линейно мислещото мозъчно полукълбо направи връзка с творческото, което хипотетично е във вечното Сега, се сетих, че която и реалност да игнорираш, все ще попадаш от прецаканата страна.

Нагледах се и се наслушах на хиляди истории, в които хората буквално сриваха световете си, попаднали под въздействието на еуфорията от максимата на д-р Уейн Дайър: „Ти не си човешко същество с духовни преживявания. Ти си духовно същество с човешки преживявания“. Разделяха се с близки, хвърляха се в авантюри от типа „продавам всичко и отивам в някое село“, разболяваха се, поставяха на сериозни изпитания децата си и близките.

И аз съм правила подобни щуротии, затова знам как се чувстваш – различния, по-готиния, неразбрания, но достигнал мъдростта на Боговете. Познавам прекрасно вкуса на този нектар и чувството на свобода, което те изпълва. И въобще не оспорвам максимите на Уолш и Дайър. Всички тези книги, семинари практики имат за цел да отключат по-разширено разбиране за реалността, в която живеем, но нямат за цел да заключат цялата ни опитност като „човешки същества“, а само да я издигнат на по-високо ниво.

В ролята си на същество, което чете и създава истории, се сетих, че когато пиша, без компонента линейност, една история е загубена. Или в най-добрия случай е от две изречения, някакво хайку. Дори когато си клюкариш за нещата от живота с някоя приятелка, разказът за това как е стигнала до ценно заключение, пие много вино, понякога осъмва, а често се доразказва по време на още няколко срещи. И стигането до извода е отнело няколко години преживяване, дори и когато се е проявил като проблясък като поанта на историята.

Разбира се, че не е нужно да планираме целия си живот. Това е излишно програмиране. И по условие абсурдно. Но спокойно можем да предвидим и предплатим на части лятната си почивка. Вместо да я караме на кредит и през останалата година да изплащаме заем. И да оставим в полето на неизвестното приключенията, в които ще се впуснем по време на прекарването й.

Така доверието в неизвестното може да се превърне в истински разкош, вместо в най-често срещаното оставане без основа под краката. Факт е, имаме невидими „крила“. Но имаме и крака. Добре е да го имаме предвид, когато пишем поредната серия от сезоните на личния ни сериал.

Още от Михаела Петрова: