Михаела Петрова
Разприказвахме се с Ева „какво става с гаджетата?“. Двама са, казва. Единият е сериозното гадже, другият я ухажва, но тя не се чувства чак толкова привлечена. И двамата са чужденци, принадлежат на различни държави, култури, нрави, професиите им са сякаш в два самоизключващи се свята.
Но Ева няма проблем, защото нейната професия, държава и култура на взаимоотношения е в съвсем трета бленда. Тя не бърза да прави избор, защото личните им светове са ѝ интересни по различен начин. Сякаш гледаш едновременно 5-ти сезон на „Хавай“ и „Огледален свят“ без да ги сравняваш като сюжет и драматургия. Следиш ги по различни причини. И преставаш да ги гледаш, когато нещо друго ти е по-интересно.
Готино е, че са с по-класическа европейска култура. В масовия случай, когато вече е ясно, че имат връзка, не те мотаят – да се чудиш 7-8 месеца гаджета ли сте, не сте ли? И да имат някакви лични драми и незабравени любови, някак са научени да не ти ги прехвърлят ти да се оправяш с тях, както правят нашите момчета...
"О, да" – казва Ева. "И на мене ми омръзна да лекувам рани, които не съм нанесла аз. Обаче в България е така, защото сме матриархат."
Какво сме?!
Понеже се водим православни си мислим, че е имало патриархат, но не е така – винаги е бил матриархат. В България открай време жените управляват семействата. То заради това е тази традиция да живеят под един покрив няколко поколения.
Знаеш, в чужбина, на 18 – 19 напускат дома и започват да се оправят с живота както могат. Да носят отговорност. Тук традицията не е такава. А когато попаднеш в чужда къща, заживяваш със свекърва или тъща. Реално тук е прието най-възрастната жена в дома да го управлява. И затова българските мъже са свикнали жената, с която се съберат, да поеме и реши всичките им проблеми.
Докато Ева говори, в главата ми изникват сцени от „Матриархат“ с незабравимото присъствие на Невена Коканова, Катя Паскалева и Катя Чукова и си мисля, че още през 70-те писателят Георги Мишев и режисьорът Людмил Кирков са хванали много добре една тенденция, която дълго ще се проявява по незнайни пътища. Когато го гледах за първи път бях малка и съвсем по детски не ми хареса такава да е посоката в отношенията, после съм забравила и упорито съм търсила друго.
"Е, през последните две-три десетилетия не е точно така..." – продължавам да бойкотирам тази визия, архивирана някъде в подсъзнанието и изплувала съвсем случайно в този горещ следобед.
"В твоя ограничен периметър на среда и приятелства може да не е така, но повечето хора живеят в големи семейни къщи. Освен това повечето момчета в България са отгледани от бабите си. И твоят син е така."
"Така е, тук си права" – казвам на Ева и продължавам да се сещам разни неща. Включително за едно мое старо интервю с Ани Владимирова, което бях правила за „Егоист“ преди време.
Тогава с нея нищехме темата за различния начин, по който мъжете и жените се справят /или не се справят/ с депресията. Ще цитирам мнението на Ани буквално, защото макар да не ми се иска да е така, си давам сметка, че за да направиш съзнателен избор, е добре да имаш и реален поглед.
„Младите хора в момента растат в емоционално съсипани семейства, в които не е имало истинска близост и те не са се научили да отработват емоциите си. Поколението, на което са му задоволявани базовите потребности – да има да яде, да го облекат, да отиде на училище, да не го пребият на улицата и да го чуваме детето дали е живо и здраво. И в един момент то става умело в справянето с битовите си потребности.
Обаче не е преодоляло най-важната от така наречените „възрастови кризи“ – криза на идентификация в юношеството. И попадайки във възрастта на зрелостта, когато трябва да имаш семейство, деца и да се справиш социално, ти още си носиш минуса по отношение на собствената си идентификация. И при всяка емоционална трудност, регресираш на старата криза, която не си преодолял. Защото си нямаш нищо друго, на което да стъпиш.
В момента просто има епидемия от едни нещастни и объркани жени и от друга страна – едни нещастни объркани мъже. И двете групи по своему са съвсем нормални, интелигентни и способни да оцеляват, но напълно неспособни да водят зрял емоционален живот. Всичко идва от тотално обърканото поколение на родителите.
Така се появиха жените, които стискат зъби, отиват на работа, не се оплакват, развиват се в кариерата. Те са като едни войни, но в емоционално отношение – коне с капаци. Знаят, че емоциите ще им донесат страдание, а то ще им навреди на конкуретното оцеляване и гледат да не се занимават с тях.
Същото се случва с мъжете. Огромна част от тях са отгледани от жени. Като ни най-малко нямам предвид разведените семейства. Просто мъжът не е имал възможност да има водеща роля или защото се е алкохолизирал и рухнал поради несправяне, или защото е влагал цялата си енергия, за да се справи с укрепване на социалния статус.
Какъвто и да е случаят, жената е изнасяла всичко. Мъжът не е имал време и психични сили да се занимава с емоциите към съпругата си. Съвсем логично е, младите мъже, отгледани в тези семейства, също да нямат представа за адекватно мъжко поведение. Те или са дисциплинирани, или лигавени от жени (ако включим и бабите).
А когато една жена сама гледа детето си или с помощта на вездесъщата българска баба, това не й дава възможност да е многополюсна в поведението си. Или е много строга и той развива страх от жените и подчиняемост или глези, за да го спечели и да не й създава проблеми. Затова тези млади мъже търсят предимно такъв краен тип жени.
По този начин се наложиха едни крайно разрушителни за психиката междуполови взаимоотношения – да завземем другия като на война или да регресираме и да чакаме той да ни завладее. Много са масови и браковете, създадени на принципа на най-малкото съпротивление, с партньори, които за теб са „емоционално безопасни“.
Тя се мобилизира в посока на своите задължения и не разчита на мъжа, гледа да няма проблеми с него – да не пие, да не харчи парите и някакси да си свърши неговите задължения. Той също се мобилизира и внимава да не навлезе дълбоко в емоционални контакти извън дома, само някакви бързи чукания от време на време. Не допуска и близост със сексуалните си обекти, защото усеща, че това може да разруши крехкия му баланс да се справя.
И макар тези хора да споделят някакви домашни задължения, в крайна сметка, си нямат доверие. А когато нямаш доверие на другото същество, започваш да пренатягаш самоконтрола. С подобна стратегия, никой не може да опознае другото човешко същество реално, а ако не го опознаеш, не можеш да споделяш заедно с него отговорности, което е същинския смисъл на партньорството“.
Тази картина я изрових от старите си файлове по-късно. Когато си приказвахме с Ева си спомних само емоцията, която се беше отпечатала в мен от онзи разговор с Ани. И че хич не ми беше харесало и се бях постарала да я забравя, да не се отнася до мен. Но Ева, без да подозира какво е било съдържанието на този разговор отпреди 11 години, продължи:
"... затова майките ни съветват да се изучим, да си намерим хубава работа, защото знаят, че като дойде момента да се оженим, ще трябва да го гледаме. То не е за да живеем без мъж, а обратното – за да имаме ресурс да си отглеждаме мъжете."
"Ти това за себе си приемаш ли го?"
"Не съвсем, обаче за мен е важно да съм самостоятелна, за да мога да избирам. За да съм независима от това, което той работи..."
"... или не работи" – пошегувах се, докато ѝ разказах как на няколко пъти тази година чух от здрави и прави момчета на различна възраст следните думи: „... много ми се иска да ме вземе някоя жена с добра заплата, да ми роди едно дете, тя да си работи, аз ще го гледам, ще се грижа за къщата, ще пазарувам и готвя, няма да има никакви грижи, вече съм се наиграл, ще си седя вкъщи и ще си я гледам като писано яйце“.
Срещнах и няколко двойки, които вече са осъществили този нов мъжки идеал. Наистина се грижат, гледат децата, майсторят нещо по къщите и апартаментите, пазаруват, готвят, от време на време развиват някоя и друга концепция за селска къща и живот извън града, в който тя да инвестира. Тя пие виното си и го слуша, докато калкулира инвестицията... Изглеждаха самодоволни тези жени, по нищо не личеше нещо в тази картинка да не им харесва.
"Не знам как да го нарека, но това вече не е точно „матриархат“. Нарекла съм го „обратен феминизъм“, не мога да се сетя за по-добро определение."
Щом Ева казва, че е „обратен феминизъм“, явно е така. С трето поколение Ева /каквато е моята Ева/ не споря. Аз като потомка на Лилит /нямам предвид черния пиар за този символ, а по-скоро онова, което описва Любен Дилов –баща в „Библията на Лилит“/, винаги съм леко изумена от правилата на взаимоотношения, които установява Ева. Но в крайна сметка нейно е правото да интерпретира женската енергия на тази планета, както я разбира. Щом обича мъжете, такива, каквито си ги е създала, всичко е наред.
Най-хубавото на живота обаче е, че винаги те изненадва, когато си готов да го приемеш барабар с леката горчилка. Секунди след като приех „света на Ева“, получих потвърждение, че поне за мен, нещата не стоят точно така. А както аз го чувствам и си го представям.
Прочетете още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Позволи си да загубиш онова, което познаваш до болка и ще спечелиш
Любов моя, моля те, не прави всичко за мен
