Училището. Там ,където има детски смях. Там, където звучи радостен глъч. Там,от където можеш да научиш толкова много.

Там,където са твоите игри и приятели. И пак там, където въпреки всички радости, понякога има трудности и неволи.

Но въпреки всичко, всяка сутрин, ставам с желание и отивам. С такова вълнение тръгвам за училище,че не веднъж съм се питала: ”Защо обичам да ходя на училище? Не ми ли омръзна вече?”

Моят втори дом – училището. Може и да ви се стори странно, но въпреки че съм на 27 години, всеки ден ходя на училище.

Защото там ходят не само децата, но и техните учители.

Аз съм една от тях. И не си мислете,че за учителите е нещо по-различно. Напротив. И за нас е огромна радост всеки ден да преоткриваме детското в себе си. Да разбираме,че сме пораснали, но все още дълбоко в нас се крие и детето. И повярвайте ми,всеки ден в училище е различен.

С това е свързана моята работа. Аз съм един от хората, които ежедневно полагат усилия да предадат възможно най-ценния урок на децата- този,който ще им помогне в живота, а не само да научат даден текст, за да получат съответната оценка.

В училище се предават много уроци – тези от учебниците,но и такива, които те правят Човек.

Няма нищо по-хубаво от детската усмивка на лицето на всяко едно дете, когато е разбрало какво всъщност се опитва да му обясни учителят. Няма нищо по - запомнящо се, когато някое дете ти зададе въпрос, който те кара да се замислиш ти самият.

Тогава всъщност разбираш, че не само ние учим децата,но и те – нас. Особено се радвам, когато някое дете ми подари цвете, но не такова, купено от магазините, а такова, което имат в градините си или такова, което са видели в тревата на път за училище. Ние – учителите пък им подаряваме знания, които след време ще им помогнат за много неща и ситуации в живота.

А най-големият подарък, който може да се получи в училище, е детската усмивка и прегръдка.Неповторимо е!

Но откъде започна всичко...Бях ученичка.Вече можех да чета, да пиша, да броя и смятам. Но ми трябваше още, а все не го намирах. С годините го открих в учебен предмет, в който се влюбих - психологията.

Предмет, който ни учи за много неща от живота, за личността на човека.

Не учих уроците за оценка ,четях ги още преди да са ни ги преподали. Попивах всяка дума и си обещах, че и аз след време искам да предам всичко, което съм научила, и на друг. След много усилия и четене, успях. Сбъдна се Edna от мечтите ми -  да стана учител, за да не се налага да напускам училището.

Защото именно там научих толкова много, срещнах приятели и преживях емоции, които никога няма да забравя. Невероятно е ,че до „вчера” бях с моите съученици, а днес вече уча техните деца. Да започнеш всичко отначало – буквичките, цифричките, всичко... И всеки път откриваш нещо ново. Лично на мен децата ми носят много положителни емоции.

Всеки ден рисуваме, правим различни фигурки от хартия.

А най – забавно е когато навън времето е слънчево и ни предизвиква да излезем. Тогава играем с топки,бягаме и се смеем. Тези игри, наред с ученето, показва на децата, че всъщност училището може да бъде и забавно, а не само задължение.

Учителите постоянно полагаме усилия да представим нещата по-шарено, така че и на учениците да им е забавно.И всички са доволни – и децата,и родителите,и учителите.

Затова вече ще престана да си задавам въпроса: ”Защо обичам да ходя на училище?”

Защото чувствам, че е редно. А дали мога да си представя,че някоя сутрин ще се събудя и няма да отида? Не,не мога...а и не искам.

Автор: Десислава Иванова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".