Отдавна няма дрънчащ звънец, няма малки дървени чинове, няма прашни класни стаи, няма скърцане на тебешир по дъската, няма буквари, няма го и сметалото.

Вече има проглушителни клаксони в задръстване рано сутрин, големи бюра, офиси с изкуствена светлина, скърцане със зъби, срещи, решения, задачи.

Всяка година на 15-ти септември се сещам с носталгия по отминалите ученически дни. Бързахме да пораснем, да излезем от класната стая и да влезем в истинския живот.

А сега единственото, което искаме е да се сгушим в прегръдките на мама, да се учим на буквите и да можем отново да играем пред блока. Защото училището ни даваше не само знания и нови приятелства. То бе нашето убежище от света на големите.

Още помня как баща ми ме остави на първия ми учебен ден набързо, защото трябваше да отиде на работа. Седнах на чина и нямах представа какво се случва около мен, почувствах се тъжна, самотна и изплашена.

Така се чувстваме често и в живота ни на големи хора - все бързаме, винаги сме под стрес, никога нямаме време, както за себе си, така и за децата си. Ето защо си мисля, че всеки наш ден на възрастни прилича на първия учебен ден на едно дете.

Снимка: Warner Bros.

Емоциите, през които минаваме ежедневно могат да се сравнят само с емоциите и разтуптяното сърце на един първолак.

15-ти септември е, а ние отдавна не сме деца, отдавна нямаме бележници, отдавна не можем да избягаме от час, отдавна сме забравили как да си учим уроците.

Утре ще станете, ще отидете на работа, ще се чекирате на входа с електронната си карта, ще избягате от офиса само за малко -  в обедната почивка и ще се сблъскате с поредния суров житейски урок.

Снимка: Warner Bros.

Училището свърши отдавна, но ученето, за добро или за лошо, никога не престава. Животът е най-голямото училище и най-тежките ни изпити са пред самите нас. Но нека никога не забравяме за онова свято убежище, което едновременно ни криеше от света на големите и ни подготвяше за него.

Честит 15-ти септември!