Китайският народ е ответник по много обвинения. Между тях са откриването на барута и на банкнотите, но и двете може би бледнеят пред очевидните мъчения върху човечеството, които предизвиква едно от многобройните китайски изобретения – храненето с пръчици.
И въобще не става въпрос за някаква краткотрайна злоупотреба със сръчността на ръцете и желанието да се нахраниш. Не, това са хилядолетия на издевателства, които започват около 1200 г. пр.н.е. Поне оттогава са първите засега открити пръчици, направени от бронз.
Добре, де, редно е да се признае, че всъщност куайдзъ (хаши, джеокарак или дюа) са изключително практични, стига още от дете да се занимаваш усърдно с вдигане и пренасяне на парченца храна с помощта на тези фактически удължения на пръстите.
Затова, ако рожденото ти място е съответно в Китай, Япония, Корея или Виетнам, ще си много улеснен. Това са страните, в които храненето с клечки е норма, а не внесен обичай, екзотично ядливо преживяване или почит към многообразието.
В околните държави в Южна и Югоизточна Азия предпочитат да докосват храната с пръсти, като все пак на места се използват и клечки, които са се появили с многобройните китайски заселници.
Хилядолетната история, а вероятно и естественият шовинизъм са си казали тежката дума и пръчиците за хранене се различават съществено в страните, в които са основни прибори.
Китайските клечки са дълги около 25 см, с квадратно сечение на мястото, на което се държат, и кръгло в другата посока. Завършват с тъп връх. Масово използваните са от бамбук или дърво, понякога лакирани, а луксозните комплекти се правят от благородни метали, яспис или слонова кост.
Японските хаши са пълна противоположност на куайдзъ – те са по-къси, не повече от 23 см, цилиндрични са по цялата си дължина и завършват с остър връх. Бамбукът и дървото пак са предпочитаните материали. Причината за острия връх е в начина на сервиране на част от японската храна.
Големите парчета риба са честа гозба на трапезата и острите хаши се справят много по-лесно с отделянето на месото от многобройните кости.
Географското и историческото положение на Корейския полуостров между Китай и Япония сякаш е отразено и във формата на пръчиците. Корейците си служат със средни по дължина клечки, които са квадратни и с тъп, но по-тънък от на китайските връх. Традиционно корейските пръчици са метални и с богата украса.
Често двата прибора са свързани с верижка. Освен джеокарак на корейската масата присъства и лъжица, която е предвидена за супата и ориза.
Виетнамските клечки за ядене са подобни на китайските, но за сервиране на ориза се използват дълги и плоски свързани прибори.
Като цяло храната на всяка от четирите страни е подходяща за консумиране с клечки, т.е. тя е или нарязана на малки парчета и не се нуждае от нож, или както лепкавия ориз може да се взима на хапки, съставени от няколко зърна. В Индия това би било невъзможно, защото зрънцата на тамошните сортове ориз не се слепват. Затова и храненето с ръце е нормалният начин за субконтинента.
При супите нещата са малко по-сложни. В Корея се ядат с лъжица. Често тя се използва и в Китай, но служи само за да поднесе храната близо до устата и след това парчетата се взимат с клечките. Японците директно пият супите си, като само тези, в които има нудъли и обикновено са дошли от Китай, като популярният рамен например, изискват пръчици.
Има няколко основни правила за добро поведение с клечките за хранене, които са валидни навсякъде. Най-важното е: клечките се използват само за хранене или сервиране.
Те не са барабанни палки, нито показалки. С тях не се ръкомаха и не се местят чинии. Ако няма предвидени пръчици за сервиране от общи блюда, използвайте собствените, но обърнати с края, за който ги държите. Намушкването на храната е допустимо само в много тесен кръг или когато се налага разделянето на някое по-голямо парче.
Докато се храните, клечките не се оставят в съдовете – използва се специалната за тях поставка на масата, която може да бъде и разполовена коркова тапа. И никога, никога не забучвайте клечките вертикално в храната, докато сте в компания. Това е начинът да се поднася храна на мъртвите.
Интересно е, че първата вилица се е появила в Китай, но очевидно не е прокопсала много в тази древна и ексцентрична за западния свят страна за разлика от семплите форми на удивително лесните и удобни за употреба пръчици за хранене.
Каква е причината за това е трудно да се каже, но със сигурност свинското му шу има съвсем друг вкус, когато безжалостно е набучено на четири рога, вместо да бъде нежно и обещаващо положено в устата с помощта на тънките парчета бамбук.