Всеки бивш пушач може да го потвърди – един от най-трудните моменти в отказването на цигарите е, че когато спреш да пушиш, няма какво да си правиш ръцете.

Докато пушиш, е лесно. Чакаш на спирката – палиш цигара. Чакаш за среща – пак палиш.

Преди, когато пушенето вътре беше разрешено, беше още по-лесно. Седиш на бара, няма какво да правиш, пушиш.

Цигарите са оръжие за справяне със срамежливостта на поколения от нас.

Докато не дойде времето да разберем, че са вредни. Че можем да живеем без тях. Че не ни правят по-малко хора и по-малко интересни.

Че има и други начини да заговориш някой освен „имаш ли огънче“.

Много хора пушат именно по „социални“ причини.

Не защото са привикнали толкова към никотина, колкото са свикнали с димящата клечка между пръстите и се чувстват ама наистина много важни като я дърпат с устни.

Сега вече пушенето е забранено на повечето места, защото стана ясно с годините и по трудния начин, че пушенето е вредно.

Но обърнете внимание какво става в бара, на любимите ни места за среща и на спирката на автобуса.

Всички, абсолютно всички, са забили носове в мобилните си телефони, сякаш имат наистина много важна работа за вършене точно в този миг.

Обърнете внимание и на себе си – какво правите, ако сте на обучение, на което не познавате никого? Вадите телефона и забивате нос в него, само и само да не ви се наложи да погледате няколко минути пред себе си или в очите на хората около вас.

Защо винаги се опитваме да си намерим нещо за правене, за държане, за дърпане, вместо да поемем дълбоко въздух, да го издишаме бавно и да останем поне за малко тук и сега.

Защо се залъгваме, че с помощта на цигарите, смартфона или кой знае какво ще се появи скоро, сме по-готини, по-специални, по-малко голи и повече хора?

В обществото ни сякаш има постоянно напрежение да „правим“, да „взаимодействаме“, да „реагираме“, дори когато сме сами.

Да седнеш и просто да бъдеш ни кара винаги да се чувстваме изключително странно.

И използваме каквото е модерно в момента – цигара или смартфон, само и само да не погледнем непосредствената реалност такава, каквато е.

Само ако си давахме няколко минути почивка на ден от подобни „патерици“.

Само ако не бомбардирахме съзнанието си непрестанно с информация (или пък дробовете – с никотин), щяхме да видим колко много други неща можем да възприемем със сетивата си от реалния живот, а не от този, който създаваме мислено с дим или пиксели.