Осиновените деца са късметлии. Те са дълго чакани, жадувани, обичани и отглеждани най-грижовно.
Късметлии са и родителите, но над тях винаги виси въпросът кога и как да се каже на детето, че е осиновено. Или дали изобщо да му се каже истината. В цивилизованите страни този въпрос не стои, там осиновяването е естествен акт, както и раждането.
Рано или късно детето ще научи, че е осиновено, често по най-лошия начин, от "доброжелатели”. Психолозите са категорични, че трябва да се каже истината, и то колкото се може по-рано. По-голямото дете и даже възрастният човек по-трудно преживяват откритието, че са осиновени.
Късно разкритата тайна подкопава доверието в осиновителите, децата се чувстват излъгани, чувството за безопасност и спокойствие изчезват, поне за известно време.
Кога да се каже на детето зависи от неговата зрялост, но обикновено това трябва да стане до петата година най-късно. На тази възраст малките се задоволяват с прости и ясни обяснения от рода на “Ти си роден като всички останали деца, но жената, която те е родила не е могла да се грижи за теб и затова те е предала на семейство, което ще те обича и ще се грижи за теб. Щастливи сме, че това семейство сме ние.”
Или - "Някои майки си раждат децата, други ги вземат от дом. Когато те видях, веднага разбрах, че ти си нашето дете”. След време въпросите ще станат по-подробни, но и те трябва да получат отговор, винаги завършващ с уверението, че детето е наше завинаги и никога няма да бъде изоставено.
Не трябва да се притеснявате, ако детето може и да злоупотреби с получената информация и когато е ядосано да заяви нещо от сорта ”По-добре да не бяхте ме осиновявали!”
Съвсем нормално е децата понякога да се гневят на родителите (всички го правят), но в случая изказването има и проучвателен характер, целта е да се види родителската реакция. Ако се отговори спокойно нещо от рода на “Е, ние пък те обичаме и сме щастливи, че си при нас”, детето ще се успокои и това едва ли ще се повтори.
Има неща, обаче, които никога не трябва да се казват. Например, че истинската му майка е била алкохоличка или наркоманка, че е била некадърна да се грижи за него и т.н. Такива язвителни подмятания само издават несигурността на родителите и вероятно се цели да се покаже колко по-всеотдайни и обичливи са, отколкото физическите родители. Ако се намекне, че истинската му майка не го е искала, това ще подкопае вярата на детето във всички майки.
Много по-добре е да се говори за ситуацията, в която са били физическите родители (малолетни, нямали са средства и т.н.), отколкото да се нападат. Трябва да се избягва и изразът “истински родители”. Законно и емоционално истински са тези родители, които отглеждат детето. Термините “биологична майка” и “биологични родители” са точни и не накърняват статута на родителите. Не е лесно на осиновителите, затова при затруднения правилният подход е да се потърси съвет от психолог.
Въпреки грижите и любовта, родителите трябва да помнят, че осиновеното дете може да изпитва страх да не бъде изоставено, както това са сторили биологичните родители. Една заплаха, казана в момент на гняв може да унищожи завинаги доверието, което детето има в тях.
Във всеки момент, когато детето се тревожи, родителите трябва да го уверят, че то е тяхно завинаги, и никога, при никакви обстоятелства няма да го изоставят. Естествената и чиста любов създават най-голямото чувство за сигурност на осиновеното дете.
Което не означава, че родителите трябва да се вманиачават, непрекъснато да му повтарят колко го обичат и да задоволяват всички прищевки. Всичко прекалено буди съмнение. Родителите трябва спокойно и уверено да отглеждат осиновеното си дете. Защото те са истинските родители, а това е тяхното дете.