В училище бях от късметлийките - харесвано от момчетата момиче, отговорник на класа, винаги в центъра на вниманието, любимка на учителите, защото бях отличничка и печелих медали по олимпиади... представяте си ме, нали?

А представяте ли си и моя съученик Цецко - страхотен акъл, най-добрия по математика и физика... но и момче с вродена болест, дебеланко и аутсайдер? Момчетата в класа го биеха, за да се правят на интересни на "дамите", а те от своя страна се подиграваха на Цецко. Той, въпреки че беше по-силен и по-умен от тях - не им го връщаше, а като го обидеха, поглеждаше с онзи леко тъжен и разочарован поглед, и просто си сядаше на мястото.

Учителките също уж ни казваха да сме приятели с Цецко, но и самите те не бяха, въпреки че той им гарантираше гордостта от работата им със спечелените за училището медали. Цецко никога не съм го виждала да плаче - поне не пред нас, публично.

Аз и Цецко не бяхме приятели, но и почти по цял ден бяхме заедно на школи и училище. Никога не го подигравах, заради което Цецко ме уважаваше и не се страхуваше от мен.

Един ден, в час по физическо на двора си разменяхме картинки от някакъв албум. Аз поисках от Цецко да ми даде една негова и понеже той отказа, в момент на яд пред целия клас с т. нар ми "лидерска позиция", му казах: „Олигофрен“. Целият клас се разсмя, заставайки "гордо" на моя страна, а Цецко ме погледна с онзи тъжен, горд и разочарован поглед, който и до днес няма да забравя, и се прибра в класната стая. Още в момента, в който го казах - така ми се поиска да се извиня, но как... та аз съм "лидера", "харесваната". И не го направих...

Много ме гризеше съвестта целия ден и вечерта, когато отидохме на гости с майка ми при леля ми (медицински работник в психодиспансер с над 20 години опит) не издържах и им разказах какво се бе случило. Мама ме погледна пак с този така незабравим и до днес за мен поглед на разочарование и огорчение, и ми каза: "Но, маме - как?! Та ти си добро дете и уважаваш Цецко. И преди сме си говорили с теб, че той има проблеми, но е добро момче и има нужда от приятели... нали си бяхте приятелчета?!". Леля много по-укорително ми запита: "А ти като даваш диагнози, знаеш ли какво е олигофрен и че това си е болест? Как можеш да казваш кой от какво е болен и да използваш такива определения?". Разплаках се и то публично! Бях по-слаба от Цецко.

На другия ден се опитах да му се извиня, но той ме подмина. В часа на класа в края на седмицата станах и публично пред всички се извиних на Цецко и му подарих всичките си картинки, които той отказа...

Въпреки всичко, Цецко никога повече не ме погледна с погледа на приятелството, с този на уважението и с този на доверието. Аз бях паднала много ниско в очите му!

На кого се е отразила повече тази история не знам, но знам, че никога повече не използвах думата "олигофрен" и никога повече не се подиграх на човек. Особено на онези, които имат проблеми, с които ежедневно се будят и борят. Може би днес с Цецко щяхме да сме добри приятели... Може би!“

Авторът на този разказ пожела да бъде запазена анонимността му. 

Натъжи ли ви тази истинска история? По деликатна тема за тормоза в училище ще се замислим днес с нашите експертни приятели от Образователен сайт №1 на България – Уча.се, с които миналия месец по много приятен начин открихме важността на „несериозните“ предмети за сериозните професии.

Основателят на платформата за обучение чрез видео уроци – Дарин Маджаров, казва, че средата е тази, която определя поведението и мотивацията ни за развитие, за живота като цяло. „Ако всички около теб в клас си бъркат в носа и ти в един момент ще започнеш.“, шеговито подхвърля Дарин и е прав, защото тормозът в училище не е нищо повече от една непрестанна въртележка на размяна на обиди, а понякога и физически саморазправи.

Какви са фактите?

Измерението на тормоза

Къде на шега, къде напълно сериозно, учениците днес са свикнали с тормоза и рядко говорят за него. Защо? Защото да признаеш, че някой ти бърка психически или физически в здравето, е срам.

„Женчо“, „дебелано“, „очилатко“ са само част от широко разпространения репертоар, който децата понякога повтарят, без да се замислят какви са последствията за техните другарчета.

Порочен кръг на безразличие
Никой не си признава, че е тормозен, за да не го помислят за слаб, в същото време активно или пасивно подкрепя подобни деяния спрямо други съученици.

Историите често остават скрити за учители и родители или биват представени в светлина, която не буди безпокойство. Следните данни доказват това.

Така, на пръв поглед безобидният проблем с тормоза в училище необезпокоявано влошава условията, в които децата учат, и дори демотивира част от тях. Каква обаче е алтернативата и има ли правилен подход?

Разговори по темата
И ние като Уча.се вярваме, че най-ефективният път към децата е този с усмивка и добра дума. Опитът на „денонощния онлайн учител“ показва, че децата учат с по-голямо желание и успех, когато уроците са обяснени на разбираем и интересен език и без негативни емоции. За доказателство служат и изгледаните над 8 милиона пъти видео уроци  в сайта за 2 години и то от хиляди ученици в цяла България по тяхна лична воля, защото им е интересно.

Ето какво можете да намерите в Уча.се, когато някой се представи слабо: 

Човек показва истинската си сила, когато има слаб резултат в живота. Мотивира се и доказва, че принадлежи към най-добрите! А ти, читателю, принадлежиш там!

Същият подход на позитивизъм може да бъде приложен проактивно в случаите на тормоз. За целта самата тема не бива да бъде избягвана вкъщи и в училище. Историята на Цецко по-горе доказва това. Разговорите с тормозени/тормозещи в един позитивен, а не осъдителен тон е препоръчителна.

Децата биха възприели по-лесно, че похвалите и добрите дела към другите водят до много повече радостни моменти от агресивните постъпки. Обясненията за ефекта на техните действия чрез примери от заобикалящата ги среда биха били много по-въздействащи за бъдещото им поведения, отколкото порицанията и наказанията.

Ключовото в случая е за тормоза да се говори открито, често, честно и без излишна драма, за да е конструктивно и с резултат! Само по този начин евентуалните скрити проблеми на децата могат да бъдат откривани, засягани и разрешавани.

В крайна сметка толерантността към другите се възпитава, както се възпитава навика да поздравяваш винаги пръв по-възрастния човек. Възпитание, което тръгва от вкъщи!

Защо тогава да не вярваме, че със същия жест на уважение и позитивна нагласа може да бъде разрешен проблема с тормоза в училище? Може!