„Не скачай така“, „Не стой така“, „Не се държи така молива“, „Не викай“, „Не пей“, „Ела да ми помогнеш“, „Остави това, вземи другото“...

Само за миг си представете, че по 24 часа на ден някой ви казва какво да правите. За всичко. Какво да ядете, какво да облечете, как да отворите вратата, как да държите чашата, кога да ядете, кога да си легнете...

Ужасно, изнервящо, ограничаващо. За някои хора това явление е известно като „свекърва“ или „тъща“.

А за всички под 8 години това явление се нарича „родители“.

Правим забележки на децата си почти денонощно. Наричаме го „възпитание“, защото така им показваме „как трябва“ да се правят нещата. Според нас. 

За тях обаче, особено от 3-годишна възраст нататък, това се превръща в безкрайна борба между собствената личност и желанието да си спестиш караница от мама и татко.

Искаме от децата си да стоят като истукани и да играят тихо в ъгъла, а ако може, да идват и с копче за изключване на звука, за да си гледаме филма на спокойствие.

Те обаче не са наше притежание, както е сокоизстисквачката и прахосмукачката, те са отделни и напълно самостоятелни в желанията и решенията си хора. И трябва да се отнасяме към тях като към отделни личности.

Разбира се, оставянето на дете да прави каквото си иска е една крайност, в която в последно време изпадат все повече родители, които искат да зачитат желанията на детето си.

Истината, както обикновено, е някъде по средата.

Има няколко прости начина, с които можете да оцените дали нещо, което детето ви прави в момента е беля, заплаха за националната сигурност или просто игра, в която е по-добре да се включите, вместо да се опитвате да спрете.

Първо се запитайте „защо“ - защо да не скача по улицата, защо да не вика, защо да не седне на пода вкъщи, защо да не яде мляко и сухар.

Ако отговорът е „защото има пряка опасност за здравето му“, тогава го спирате без никакви преговори.

Но ако има „евентуална“ опасност, например „може да се подхлъзне, ако случайно някой преди това е ритнал малка гайка, която е застанала точно на пътя на крачето му и то стъпи накриво и падне“, тогава махнете с ръка и оставете детето да прави каквото си е наумило.

Не бъркайте майчините страхове с реалната опасност за здравето на детето.

Катеренето по прозореца на четвъртия етаж, опитите за летене от прекалено високо, яденето на съкровища, намерени на тротоара трябва да се ограничат, естествено.

Но карането на количка по стената на блока, правенето на кюфтета от кал (стига да не се ядат после), ровенето в нападалите листа – това са безобидни детски игри, които няма защо да забранявате.

Забележките за „недей, ще се нацапаш“ също влизат в категорията ненужни, освен ако не сте Кейт Мидълтън преди прием при Кралицата. 

Слава Богу, живеем в 21 век, в който пералните са силно разпространени и изпирането на зацапаните детски дрешки не е проблем. Носенето на резервен чифт, когато излизате също ще ви спести много главоболия, ако петното на блузката за вас е сериозно провинение. 

Това не означава да оставите детето си да се маже безконтролно, но не означава и да спирате игрите само защото „ще се нацапа“. Това си е направо престъпление.

Наредете приоритетите си правилно – щастието на детето или чистотата на костюмчето е по-важно?

Ако на въпроса „защо да спре да го прави“, отговорът е „защото съм изморена“, намерете начин да предложите на детето си по-тихи игри, а не да му забраните да играе изобщо.

Не можете да го критикувате за това, че е дете, нали.

Успеете ли да изградите в себе си алгоритъм за отделяне на сериозните от несериозните „бели“, ще видите как детето ви от буйно бързо ще е превърне в спокойно и отзивчиво.

Това, което по-трудно ще се промени, е „общественото мнение“ у нас, което все още третира децата като малки досадници. Но и това, с общи усилия, скоро ще се промени.