Един американски предприемач, с 20-годишен опит в бизнеса с източноевропейци, веднъж ми разказа за най-голямото си предизвикателство в работата си.

„Трябваше да се науча да не посрещам хората с усмивка. В тази част на света усмивката се приема за нещо лошо, сякаш прикриваш нещо. Всеки път, когато бях усмихнат по време на преговори, нещата не вървяха, защото от отстрешната страна си мислеха, че се опитвам да ги измамя.

Научих се да се мръщя и започнаха да ме възприемат като „сериозен бизнесмен“.

Ние имаме проблем с всички положителни емоции – с уважението, с одобрението, с мечтите,с любовта, с признанието.

Твърдим, че сме „балканци с гореща кръв“, а емоциите си крием дълбоко, защото другия синдром „какво ще кажат другите“ е много по-силен.

Данъкът „обществено мнение“ е толкова висок, че задушава всяка искра за усмивка, радост и ентусиазъм.

Само вижте какво се случва на концерт, представяне на книга или на каквото и да е събитие– маса нацупени хора, които са си купили билети (т.е искали са да бъдат там), но изглеждат и се държат така, сякаш са заведени на сила там.

Сериозни, неангажирани с това, което се случва на сцената и напълно бездушни. Не ръкопляскат, не реагират, не се вълнуват от това, което виждат.

Ръцете, а и душите им, са в дълбоко напъхани в джобовете им и единственото, което може да ги изкара оттам е някой да им каже, че са супер, те, а не човекът на сцената.

Само тогава, за да аплодират собствената си уникалност, са готови да проявят малко емоция.

Иначе се пазят дори от случайна усмивка, да не би някой да подметне „Тази пък за к'во се хили“.

Тук положителните емоции са негатив, слабост, от която трябва да се пазим с всички сили.

Само намръщените, злите и мрънкащите са на почит, останалите са подложени на унищожителната трисрична критика „Тая па!“.

Чувала съм го в концертна зала, в театрален салон, в зала 1 на НДК, в читалище, в което на сцената са не други, а най-добрите ти приятели, чувала съм го къде ли не.

Дори на концерт не можеш да викаш, да пляскаш и да танцуваш колкото ти се иска, защото "ще те обсъждат". Защото се обръщат и шъткат, защото те гледат лошо когато си щастлив, защото те карат да притихнеш и да се снижиш. 

Ние не можем да се забавляваме. Не знаем как да посрещнем, усетим и оценим положителните емоции, които някой иска да ни създаде с изкуството си.

Крием смеха си, защото го намираме за слабост.

Смехът означава, че някой е успял да проникне под добре тренираната маска на нацупеност и недостижимост, разбъркал е невроните и е успял да измъкне от тях този срамен звук.

Не се смейте, никога.

Защото ще ви обсъждат, защото ще ви се чудят, защото ще ви се присмеят (много по-сладко е от искрения смях) и защото ще ви заклеймят като луди.

Но лудите, лудите...те (да) са живи!