Миналия месец бях в Израел. Оставих две бурканчета от кисело мляко да ми пазят ред пред Вратите Божии. Толкова чакане в тоя живот му откарах, че викам си: "Поне за кантара на св. Петър да не съм много назад в опашката. Тъй или иначе, ако Бог е решил да ни затрие – каквото за другите, това и за гол Хасан."

И се чудя на едни хорица в Америка, които гледам тези дни по телевизията, които складирали в подземия под домовете си 500 кила сухо мляко, 30 000 буркана зимнина. От три години жената по десет часа на ден готви и стерилизира!!! Ще речеш, че Апокалипсис е нещо като по-тежка зима. Стоиш на завет, трупаш тлъстини, решаваш судоку под завивките и чакаш да мине…

Що за мечта – да надживееш света? Или си се взел толкова насериозно, че си вменяваш мисия на родоначалник, банка на гени, защитен вид?

Доколкото ми е известно, при всякакви условия оцеляват само хлебарките. Млекопитаещите загиват първи. Слава Богу, аз и родът ми сме млекопитаещи. Да приучавам потомци със закърнели очи да долавят шума на еволюирали насекоми, за да спасяват белезникавите си като мишки тела, не благодаря, задръжте си консервата и прахообразните! Няма такъв дето да е измамил Господ, нито пък природата.

ТОЗИ свят, макар безпринципен, арогантен, с жестока първичност и липса на сантименти, е опияняващ! С усещането за живот, когато снежинка се стопи на носа ти, слънце бръкне в окото ти, нацвъка те птичка, свие те стомах, умира любов. Светът, който диша с дробовете ти и се осветлява чрез душата ти! Ама било ту студено, ту топло, имало диви зверове, бездомни животни и пушачи... Има. Има и болести, смърт, войни и други много несправедливи за човешкия ни взор неща.

Аз колко пъти на ден свивам на юмрук вярата си, ако знаете... Но е хубаво място – Земята! В сънищата си се лутах къде ли не, в яростта си се губех в нищото преди взрива, а в болката си разнищвах материята на принципа на хомеопатите. И разбрах! Хубаво е да си жив, мамка му! Боли много, но е хубаво.

С надеждата, че след лошото идва хубаво. Че това, което си загубил, ще намериш отново. Че остарявайки, виждаш как растат надеждите ти. Как природата се случва отново и отново… Ама не ми се занимава да ги питам онези с консервите какво очакват от живот след смъртта на света? Вероятно не това, което ме кара всяка сутрин да ставам и да тръгвам... Отново. Въпреки... Заради...

Аз не вярвам, Господи, че ще позволиш всичко да свърши. Въпреки... и заради... ИНАЧЕ от моята камбанария мога само да ти благодаря за всичко и тихо да затворя след себе си.

Благодаря, че се родих точно тогава и точно там. Че това бяха родителите ми. Че приличам на тях точно, колкото трябва и колкото трябва съм себе си. Благодаря ти дори за това, че когато на седемнайсет реших да живея на село и да отглеждам зайци, ти накара момчето, в което бях влюбена, да се врече на друга и така срещнах бащата на детето си; и затова, че една година след като завърших филология, седях гладна и така записах психология; и че много пъти бях тъжна и така се родиха стиховете.

Но имаше толкова любов и толкова светлина! Благодаря ти, че винаги ми даваше шанс да избирам и винаги ме подкрепяше да избера достойния път! Че не допусна да не си платя нито една сметка.

Имам още мечти и още неслучени мигове, но ненаситно е човешкото око... Ти знаеш колко хляб има в мен и с какво да го подсолиш.

А за края на света съм спокойна – няма да се случи. Защото дъщеря ми очаква своята бяла рокля; защото пет колежки носят деца в утробата си, едно изоставено момиченце предстои за първи път да каже "мамо", а приятелката ми вече купи дрешките, които толкова дълго чакаха ред в магазина. И ти не би отнел всички тези очаквания, Господи, които са толкова прости и толкова свети. Нищо, че някой някъде вече ги е писал курбан в някакви глобални свои конспирации и коопродукции на капитали и ресурси.

Доброто винаги е по-силно. Но обикновено не е така ефектно и кресливо. И се объркват главите на хората – копаят бункери, трупат провизии, уплътняват пролуките, през които влиза въздух. За да живеят с хлебарките. След края на света. Който всъщност няма да дойде. Но някои едва ли ще разберат това. Защото отдавна очите им са закърнели за светлината и отдавна различават само шума от приближаваща хлебарка.

Поглеждам нагоре, вдишвайки дълбоко режещия вятър на декември; мълча; ослушвам се и цялата съм очакване. Иде Дядо Коледа! Може би и за мен. А за вас? Абсолютно сигурно!