Напоследък все по-често се случва хората около мен да изпадат в умиление по времената, в които нямаше мобилни телефони, компютри, интернет, 3D, големи вериги супермаркети и лъскави заведения на всеки ъгъл.

Казват ми, че животът е бил по-приятен, именно заради липсата на високотехнологичните иновации, потребителската инфраструктура и скъпите начини за забавление. След тяхната поява животът станал по-безинтересен, личните отношения между хората по-нестабилни, а лицемерието се е превърнало в основа на приятелството.

Дали трябва да се борим за връщане на отминалите години? Защо си струва да победим в тази борба? Какво ще загазим, ако не успеем да победим? Това са въпроси, на които следва да отговорят фантастите в техните произведения. Всеки друг, тормозещ се с подобни въпроси, е средностатистически мърморко, който на всяка цена ще оплюе всичко случващо се в живота му, защото преди време се е чувствал по-щастлив, отколкото е сега.

Ако се замислим по-задълбочено, ще разберем, че всяка носталгия по отминали времена не е нищо повече от носталгия по отминала младост, прикрита с приятни спомени за конкретни моменти, прекарани с определени хора.

Странно е обаче колко много хора с лекота отричат времето, в което живеят. Да не говорим, че не правят никакви опити да разберат новостите и да се приспособят към тях или поне да се примирят, че те са реалност. Предпочитат да използват енергията си да говорят колко много пречат на живота им и как ще бъдат причината, заради която ще се свърши светът.

Но истински ме озадачава как всички тези хора искат животът им да бъде различен от този, който водят. Искат промяна. Промяна не само в социалния и политически живот, каквито са исканията по площадите последните месеци. Искат да променят както себе си, така и хората около тях. Искат едва ли не да променят местата на деня и нощта. Да променят всичко, защото така повече не може.

Парадоксално е как същите тези радетели за промяна, всъщност отричат всички новости и продължават да живеят в миналото. Питам се какво ли бъдеще ни очаква с подобно отношение към настоящето? Отговорът е ясен - объркано.

Всичко това ме натъжава. Колкото и парадоксално да звучи, започвам да изпитвам носталгия по бъдещето. Бъдещето, каквото бе в мечтите ми и което трябва да имаме - модерно, зряло, перспективно. Бъдещето, което никога няма да имаме, защото постоянно искаме да живеем в миналото.