Вече 10 минути позира пред телефона. Снима се усмихната, сериозна, драматично замислена, нацупила устни в целувка. Върти се спрямо светлината. Оправя косата си – заметната настрани, падаща от двете страни, вързана, полувързана. Маха шапката. Снима се. Слага я. Пак се снима. Хайде сега и с очилата! След това още толкова, вторачена в телефона.

„Хайде, готова ли си?“. „Е, чакай да ги обработя, де!“. О, боже! Следват апликации, филтри, vintage, sepia, nostalgia… Младостта ми изтича с бясна скорост. Май е готова. Разгеле! „А коя да постна – с шапката или с очилата?“. „За Бога, момиче, просто постни някоя!“. „Е, не мога просто да постна някоя. Нали после всички ще ме гледат“.

Разбира се, как успях да забравя! Та нали после всички ще я гледат. Ще лайкват и коментират, или пък няма да лайкват и няма да коментират, което само по себе си ще предизвика още по-голяма тревожност. Досущ като национално преброяване ще се броят лайкове и коментари. Ще се сравнява техния брой с предишни постижения и особено с поста на другарчето.

Ще се появят съмнения, че май не трябваше тази снимка, а другата и накрая, с поглед, вперен в бъдещето, ще започнат да се планират концепии за следващия пост и стратегии за още, още повече лайкове. Диагнозата ти е ясна – живееш, за да си харесван в социалните мрежи. Хората да те коментират, да ти се възхищават, да искат да приличат на теб, особено в този vintage режим, който така ти отива.

Манията да си харесван във Фейсбук, Инстаграм и къде що има социална медия официално се превърна в зависимост. От тези, които запълват празнини, прикриват скрити комплекси и рано или късно преминават границите на нормалността. Като работохолиците, шокохолиците, шопахолиците и други видове –холици.

Към тях спокойно вече може да добавим и лайкахолиците. Старанието ни да изпъкнем в социалните мрежи стана по-голямо от усилията ни да живеем пълноценно в реалния живот. „Какво ще коментират хората“ и „Колко лайка ще събера“ убиха въпроса „А това всъщност аз ли съм?“.

Истинското ни Аз падна жертва на Аз-а ни във Фейсбук. Там лицето ни е друго, говори по друг начин и прави всичко с една единствена цел – да се хареса на другите. Социалната мрежа се оказа идеалното място да демонстрираме социален статус, какъвто може да нямаме, но пък толкова лесно може да изимитираме.

Стигат ви сутрешна снимка за добро утро, където уж небрежното излъчване е постигнато със завиден макиаж. Снимка на закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря и всичко, що демонстрира лайфстайл. Може и цитат, за да покажете все пак, че сте и умни. А дали наистина изглеждате така рано сутрин, дали въпросната чиния с храна изобщо е вашата и дали дълбокомисленият цитат ви говори нещо? Кой изобщо го интересува?  

Да, вярно, социалните мрежи отдавна са сила. Но въпреки това, животът винаги ще си остане по-хубав, когато е реален, а не виртуален. Ти винаги ще си по-красива, когато си истинска, а не обработена с пет приложения снимка. Всичко останало са безсмислени напъни в името на няколко лайка повече.