Всеки ден е празник, че сме живи. Докато слънчевата светлина пробива тихия сумрак на стаята, ние се пробуждаме със сутрешната доза кафе – упражняваме всички навици и привички, които са част от собственото ни усещане за съществуване.
Ако не сме сами, разменяме думи, но това не променя една проста истина – нагласата ни към самия живот се управлява от егоизма. Ние винаги сме в центъра на стремежа, на очакването, на желанието. Това инстинктивно е заложено в нас.
За да оцеляваме, мислим първо за себе си.
В повечето случаи ни е скучно да изслушваме баналните истории, в които ние или наши близки и познати отсъстваме. Личната драма винаги си струва повече, личните поводи за гордост – непременно са за предпочитане. Светът се състои от нещата, в които имаме пряко участие. Останалото приемаме на доверие.
Всеки ден всъщност ние празнуваме оцеляването си сред съдби на хора, непознати и далечни. Противоречието да живеем в общество, но първо да мислим за себе си, ни прави уникални като вид. Разумът управлява чувството ни за саможертва, за компромис, за прошка – съзнанието е победата на еволюцията върху инстинктите.
Ние сме горди представители на егоистичен вид, който умело борави с машата на манипулацията и често разчита на нея за своето оцеляване.
Не можем да притежаваме никого.
Нашият възторг сутрин основно е свързан с вещите, които ни притежават.
В любовта не е много по-различно. Тя е толкова сложна и разнолика, че поети, писатели, художници и музиканти от стотици години безуспешно се опитват да ѝ направят дисекция, за да опознаят нейната същност и веднъж завинаги да я вкарат като определение в тълковния речник. Еволюцията продължава, може би е твърде рано да разчитаме на влюбените творци – та те са най-големите егоцентрици на света. В това, разбира се, няма нищо лошо.
Част от магията е да накараш другите да повярват в сюжета на книгата или на картината. Лирическите герои оживяват, когато ние искаме да заприличаме на тях.
Както казва Оскар Уайлд, „любовта към самия себе си — това е единственият пожизнен любовен роман“.
Късмет е да обичаш с цялото си сърце и с благоволението на съзнанието някой друг. Егоизмът в никакъв случай не ни прави лоши хора, просто трябва да сме по-внимателни с онези, които обичаме. Можем да заливаме с доброта някого, който не изпитва особена необходимост от нея, който дори би могъл да не усети нашата нежност. Егоизмът трябва да бъде здравословен.
Той не изключва необходимостта и желанието да споделяме. Той акцентира върху това желание. Защото съществуват измерения, на които можем да се насладим, само ако ги споделим с някого. Най-вече сутрин, когато празнуваме с чаша кафе в ръката и има кой да ни се усмихне в другата част на стаята.
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
Има съдба, която ни направлява. Има бъдеще, което ни очаква...
Tя му написа номера си върху салфетка
