Няма да запомним твърде много неща. Това, което наричаме време, е само наложено понятие, което се измерва в секунди, минути, часове, дни, месеци и години. Забравата е другото лице на пространството. Лице без грим и гримаси.

Няма да помним къде сме се срещнали. Ще се срещнем отново там, където ще можем да се забравим – без угризения и без обещания. Ще се срещнем на мястото, където нашата непрестанна умора да се обичаме няма да има цвят и мирис.

Няма да помним любимите книги и техните автори. Няма да можем да цитираме стихове и абзаци. Ще се отърсим от сюжетите на любими филми и вече няма да можем да ги разпознаваме по заглавия.

Там, където ще се срещнем отново, математиката не е добре дошла. Винаги ще има неизвестни. Любовта не е квадратно уравнение. Любовта е природно бедствие, в което оцеляват двама души. Само оцелелите могат да се озоват там, където забравата опрощава всичко.

Ще искаме да се върнем назад. Ще копнеем да започнем отначало. Ще връщаме стрелките на похабените си часовници с надеждата, че ще се целуваме за втори първи път. Това няма да бъде възможно, но ще го искаме. Ще осъзнаваме, че нещо ни се изплъзва, но забравата ще ни накара да осъзнаем, че все пак сме имали минало, в което вероятно сме били щастливи

Животът отива по дяволите твърде лесно.

Така и не се научих да водя дневник. Ако бях записвал всичко, можеше да ти припомня първата среща, първото “обичам те”, ревността и куп други обстоятелства, които са ни правили щастливи. Ако бях използвал химикалка, пред лицето на забравата щях да редактирам няколко реда, да използвам синоними и сравнения, които да обозначат любовта ни като още по-силна и неповторима.

Любовта не е математика, но думите така ѝ отиват!

Да, няма да помним какво се е случило. Уморените ни тела ще се реят в забравата на тихата примиреност и неизбежното безразличие след страха, който ни е преследвал толкова дълго – да се обичаме до последния дъх.

Когато се озовем там, където забравата диктува правилата на Вселената, ще затворим очи и ще протегнем ръцете си напред. Ще си поиграем на сляпа баба и пипнешком ще се придвижваме към безкрайността, където ще продължим да бъдем двама. Там, където няма часовници, но очакването винаги съществува.

Затова сега, преди да сме забравили всичко, аз те целувам за втори първи път.