Обичам да плувам. Много. Направо обожавам да се плъзгам във водата.

Като дете едва оцелях при обръщане на понтон в забързаните към Черно море води на Дунав. Паднах срещу течението, краката ми опряха гъстата тиня, а върху мен се изсипваха ритници на хора, които се опитваха да изплуват и да се спасят. Бях на седем. Гледах нагоре и виждах само ритащи крака. Вуйчо ми продължаваше да ме стиска за ръката. Бяхме един до друг в тинята. Беше изпуснал ръката на дъщеря си и не знаеше къде в мелето е детето му, но не изпускаше мен – детето на по-малката си сестра…

Братовчедка ми се беше измъкнала, хващайки се за банските на добър плувец. Мен и вуйчо ни извадиха последни. Оцелях, но дълго след това заеквах от преживения ужас и най-вече, защото мама не беше до мен в този момент. Обратно на нормалната логика, поисках да ходя на плуване. Може би инстинктивно желанието да не се чувствам никога повече така безпомощна надделя над вцепеняващия страх.

Плувах в студените води на непотопяемия басейн. Учех се да плувам сама. Дори си измислих стил. Винаги при възможност ходех да плувам. Когато родих сина ми, реших, че ще взема няколко урока. Исках да се науча да плувам добре. Получи се само за пет-шест тренировки с подходящия треньор. Водата се превърна в най-добрия ми приятел. Когато плувам, изпадам в невероятно медитативно състояние. Усещам единствено любов и благодарност към Вселената и цялата благодат, в която ни е потопила.

Когато мама получи инсулт по време на сърдечна операция и изпадна в кома без никакви прогнози, изпаднах в ступор. Едва дишах, сълзите непрекъснато се стичаха от очите ми. По улиците покрай мен минаваха познати, запътваха се да ме заговорят, но виждаха мокрите ми очи и това, че не можех да отроня дума… и просто ме подминаваха… Молех се непрекъснато. Не можех да бъда ефективна в нищо. Не можех да отроня дума, дори на детето си, което беше само на шест.

Спомням си как една сутрин стоях до прозореца, плачех, защото вече десет дни мама не се събуждаше и никой не ми даваше надежда. Синът ми застана до мен, хвана ме с мъничката си ръчичка и каза много спокойно: "Мамо, не плачи. Баба е добре. Баба се оправя!" Сякаш нещо ме извади от вкочаняващото безсилие. Събрах сили и отидох да плувам. Една, пет, двайсет, петдесет дължини… На всяко замахване с ръката редях молитва за маминото оздравяване. Усетих как тялото ми изтръпва. По лицето ми сякаш запъплиха безброй невидими мравчици. Кръвта ми се беше раздвижила и вляла нови сили в мен. Излязох от водата, която сякаш изсмука всяка капчица страх от съществото ми. Бях отново себе си – смела и вярваща.

Качих се на колата и директно отидох в болницата. Не искаха да ме пуснат в реанимацията, но сигурно съм изглеждала непреклонно, защото накрая се оказах да леглото и многото животоподдържащи системи, с които майчицата ми още беше накачена. Зашепнах на ухото ѝ: "Обичам те! Обичам те! Обичам те! Ти си добре! Ти се оправяш! Хайде събуди се и ме прегърни!..." Очите на мама се раздвижиха и тя ги отвори с голямо усилие. Не знам дали ме видя, но ме погледна… Знаех, че синът ми е бил прав!

Мама се възстанови малко по малко. Работата ни въртеше, радости, грижи, от всичко по много.

Успяхме да отскочим до Египет за няколкодневна почивка. Дайвинг центровете бяха изпратили агентите си в хотела и съвсем спонтанно със съпруга ми се записахме за дайв на следващия ден. Бяхме пращали наш екип на "Без багаж" да снимат именно гмуркане в Червено море и от разказите им ни беше станало любопитно какво ли е това преживяване. Помня как ни качиха на една лодка с поне още десетина души от всякакви националности. Пътувахме дълго, аз повръщах, а детето стоеше до мен и ме успокояваше. Накрая спряхме някъде в дълбокото. Всички започнаха да обличат черни неопрени, да се окачват с куп джаджи и да скачат във водата. Докато се осъзная, още замаяна от гадене, се оказах впримчена в тесен неопрен, един ми надяна жилетка с бутилка, а друг ме накачи с колан с тежести, с които едва стоях на краката си. След това ми нахлузиха маска на очите, която запуши носа ми, дадоха ми да захапя някакъв накрайник на маркуч, свързан с кулородната бутилка и ми казаха да направя крачка и да скоча в морето. Ей така, насред тъмносините води на уж Червено море.

Озовах се във водата. Маската ми се повдигна и се напълни с вода, естествено накрайникът се измъкна от устата ми, започнах да се давя, не знаех къде е небето, къде дъното. Някак си успях да се хвана за ръката на инструктора, който трябваше да отговаря за мен и той ме извади над водата или по-точно - главата ми се показа над синия безкрай. Не можех да повярвам, че съм допуснала такова безумие. Очаквах, че имам работа с професионалисти и те знаят какво правят. Разчитах на това, че мога да плувам, но последните минути доказваха само, че съм взела много грешно решение, като съм изложила живота си на опасност.

Инструкторът беше млад египтянин, кой знае с какъв опит. Туристическият му английски ме напрягаше неимоверно в напъните да схвана какво ми казва. Успя да ме убеди да се гмурна отново. Показа ми как да държа маската и регулатора (така се казвал накрайникът, през който дишаш). Държеше ме здраво и ме гледаше с огромните си черни очи под водата. Задаваше ми въпроси с поглед и ме насочваше по същия начин. Въздухът влизаше в дробовете ми, незнайно как, и за момент реших, че всичко е под контрол. Около мен се редяха приказни картини. Цвят и радост царяха в прозрачните морски води. Сякаш беше изсипано цялото морско изобилие от рибки, риби, раковини и корали. Бях покорена! Преживявах някакво вълшебство, което за миг заличи спомена от ужасното начало на подводното ми пътуване…

И този път не се отказах. Не беше лесно. Първата ми реакция би трябвало да бъде връщане на лодката и бесен скандал. Но стана друго… Реших, че трябва да се поинтересувам как се случват тези неща и защо дайвингът е удоволствие за милиони хора по света. И като че ли те го правят някак разумно и професионално. Така се започна. Почетох, поразпитах. Последваха снимки в Червено море в Акаба, Йордания. Красота и невероятна емоция. Криво-ляво се справихме с инструктор до нас. След това дойде ред на Турция с нови, още по-кошмарни от първия ми опит преживявания - освен, че нямаше нищо във водите, където се гмуркахме, но някой беше решил, че ще е много оригинално да потопи на дъното тоалетна чиния и да я показва на туристите - дайвъри и то срещу скромната сума от само 70 евро. Пълен абсурд. Нещо не беше наред. Трябваше да открия къде е бъгът.

Случайно или не – съдбата ни отвя до малкото гръцко градче Никити, при инструкторите Теодора и Мишо и малкия им дайвинг център Атлантис. Разказахме им какво сме преживели с досегашните си гмуркания, а те ни гледаха недоумяващо. От дума на дума, решихме да направим дискавъри дайв с тях. Точно така се казвал този вид гмуркане, което вече бяхме преживели в Египет, Акаба и Кушадасъ. Започнахме с теория, след което изгледахме едночасов филм, от който като че ли всичко ни стана ясно. Последвалото гмуркане с Теодора беше като първо спокойно плъзгане по ледена пързалка, без падане, без болка и без страх. Очите на тази жена вдъхваха доверие. Без нито една дума под водата, само следейки очите и жестовете ѝ, знаех, че този път ще се получи. По всичко личеше, че на тези хора им пука за всеки клиент. Съвсем не на шега, ти доверяваш живота си на тези хора, когато тръгваш на първия си дайв. Валери не беше така уплашен от кошмарното гмуркане в Египет, защото беше успял да погледа как подготвят двама немци в басейна в хотела, и мина по този път доста по-гладко.

Но за мен беше голямо изпитание. Исках да се радвам на подводния свят, копнеех за това от дете, а ето, че не ми се получаваше до този момент. След като направихме тази първа, истинска за мен подводна разходка до малко островче в залива Калогрия, погалихме жълтите морски гъби, поиграхме с морските червеи и открихме скривалището на малък октопод, за мен нещата бяха ясни. Имах посока и намерих учител, на когото можех да се доверя… Във времето последваха Scuba Diving и Open Water Diving курсове. Неусетно, благодарение на Мишо, бях преминала през психологическата бариера от 10 метра, научих какво е термоклин и как се нарича всеки чарк от екипировката за гмуркане. Не вярвах, че ще поискам да проверявам винтили, ще прочета всички подробности за сгъстения въздух, колко атмосфери е налягането на различната дълбочина и че ще посмея да си сваля маската от лицето във водата, при положение, че не мога да плувам без контактните си лещи. Е, оказа се, че всичко е възможно, когато ръката ти държи човек, на когото му пука за теб… Твоето така наречено "бъди". Дайвингът показа истинското си лице пред мен. Всичките ми пориви за общуване с дивата, непозната природа, изследователския ми копнеж, желанието да развивам себе си като уча всеки божи ден, вече имаха място за изява извън реещите се мечти.

Дойде ред и на топлите морета – островите Гили, Менджанган, и моите безкрайни часове подводно снимане в самия Рай!

Вече знам как да обличам неопрена, без това да ми коства всички калории за деня, знам как да използвам оборудването, без тежестта му да ми крещи: "Откажи се, това е безумие!" Откривам и нови страсти като подводното снимане. Вече копнея за мига, в който ще успея да направя следващия курс по подводна фотография. Защото в момента, в който се гмурна, не мога да спра да снимам. Искам да запечатам всичко и да го споделя с любимите ми хора. Защото нищо в морето не е същото – дори да се гмурнеш пет пъти днес, на едно и също място – всеки път ще видиш различни същества, различни картини, различни истории. Веднъж някой ловува, друг път пред теб преминават цветни пасажи от новоизлюпени тропически риби-бебета, след това пък цяло семейство е излязло на разходка или изплашен октопод сменя цвета си или изстрелва мастило. Всичко е толкова динамично и преходно и си толкова благодарен, че си имал точно този миг очаровани с малката оранжева рибка – клоун, защитаваща потомството си така сърцато и смело, че те обзема трескаво желание да закриляш, да браниш и ти всичката тази неописуема красота!

Митове за гмуркането:

• Възрастните хора не трябва да се гмуркат – истината е, че има хора на по 70-75 години, които се гмурват за първи път, след което записват курс и превръщат гмуркането в хоби.

• Гмуркането  е само за хора, които могат да плуват добре – за да се гмуркаш, не е необходимо да си плувец, разбира се, ако си се научил да плуваш, ще си свикнал с водата и няма да имаш никакви притеснения.

• Моретата са пълни с акули, които искат да изядат гмуркачите – истината е, че акулите всъщност се стараят да избягват какъвто и да е контакт с черните машини, които плуват във водите около тях и изпускат шумни, огромни мехурчета и гледат да се отдалечат от досадниците.

• Трябва да си купиш всичкото оборудване на света, за да се гмурнеш за час – можеш да не купуваш абсолютно нищо, а просто да го наемеш за максимум 15 евро от съответния дайвинг център.

• Гмуркането е за мъже – съотношението на мъже срещу жени вече е почти 50 на 50 в световен мащаб, като се има предвид, че гмуркачите-любители са милиони. Този спорт не изисква специална физическа подготовка, а само добра физическа кондиция.

• Гмуркането уврежда ушите, а болката е неописуема – ако имате настинка или алергия просто изчаквате да отмине и тогава отивате да се гмуркате, инструкторът ще ви покаже как да изравнявате налягането и тогава можете да се гмуркате спокойно и до 100 метра.

• Шнорхелингът замества гмуркането – това, което можете да видите при шнорхелинг, е една много малка част от всичко, което ви очаква на по-голяма дълбочина.

• Курсовете са непосилно скъпи – курсовете са кратки, евтини и дори само с нивото Open Water Diving може да се гмуркаш до 18 метра, а това вече е един абсолютно фантастичен свят!

Нищо не може да се сравни с багрите и изненадите на подводния свят. И ако в книгите пише, че само за минута под водата можеш да видиш толкова много същества, колкото в гората не можеш да видиш за месеци, то това е самата истина- нов свят, съвсем различен и непознат, свят на рибите, коралите и синия безкрай. Но за да те допусне той до себе си, трябва да го обичаш – истински! И никой страх не трябва да те спира да мечтаеш и да плуваш напред!

Новите епизоди на "Без багаж" можете да гледате ексклузивно и единствено във Vbox7.com ТУК.