По средата няма нищо. На границата между черното и бялото и двамата сме на стоп – кадър. Аз съм с притворени очи. Ти си широко усмихната. Просто си почиваме.
Забодени с карфица за момент, в който времето е спряло. Момент, в който дори преставаме да бъдем истински, защото за малко не съществуваме. Докато не си принадлежим, не изпитваме тъга един по друг.
Тъгата се нуждае от обозначаване. За нея трябва вдишване и издишване, каквито по средата липсват.
По средата винаги е най-трудно. Нито решителност да се върнеш, нито смелост да продължиш напред. Препятствията по пътя на любовта са невидими като демоните, които носим в себе си. Просто знаем, че съществуват. Знаем, че са там.
За да познаем щастието, трябва да сме преодоляли съмнението. Двете не битуват заедно, затова ревоността никога не може да бъде част от нечия любов. Една секунда е достатъчна, за да спрем, да се огледаме, да се ослушаме – вечността зависи от общото ни желание да останем заедно.
После дишането може да продължи.
Аз съм с притворени очи. Ти си широко усмихната. Точно като в картина, закачена върху стената на съдбата. Другите ни наблюдават отстрани. Другите винаги са твърде взискателни. За публиката ние с теб сега сме онова, което те са били някога или не са успяли да бъдат.
Трудно се оцелява в свят, в който злобата и гневът са по-гръмогласни от невинния смях на влюбени хора.
Излизаме от краткото си състояние на (не)съществуване. Критичната точка в средата е преодоляна. Тестът е издържан, виждам го в завистливите погледи на другите. Сега можем да продължим напред с увереността, че всичко до момента си е струвало, че всичко е имало смисъл.
Нашата обща секунда вечност. Там е цветно. Има птици, трева и синьо. В синьото приливната вълна на щастието ни кара да се чувстваме свободни да се обичаме на воля. Така, както обичат децата. Без предразсъдъци. Без основания.
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
Спрете да се пренебрегвате, заобичайте себе си
Здравословният егоизъм да обичаш
