Всяка любов има своята първа секунда. Това е вечността, в която минало, настояще и бъдеще се сливат. Това е секундата, в която осъзнаваш, че нищо друго няма значение. Това е безкрайният миг на възторга.
Срещите са различни. Обстоятелствата непременно не съвпадат. Погледът никога няма да се повтори.
В началото рутината е твърде далеч, за да направи нещата банални. Рутината е тази, която ни засмуква в черната си дупка и ни изплюва върху гръбнака на реалността. Преди нея, обаче, целувката е единствена и неповторима. Два чифта очи, които се гледат втренчено. Първата секунда любов задължително преминава в абсолютно мълчание.
Онази любов, за която четем в класическите книги или за която разказва някой от старите филми, сякаш вече не съществува. Като че ли настоящата любов пропуска своята първа секунда и с това се самообрича на забрава. Слушалките в ушите ни пречат, за да чуем онова любовно мълчание, което ни кара да танцуваме от ентусиазъм. Вещите не могат да заменят цветята. Когато цветята ги няма, “онази” любов е нежност по нечии чужди спомени.
Всяка първа секунда е вдъхновението, че има смисъл да продължиш напред. Животът е по-красив, когато се споделя с някого. Това е моментът, в който разбираш, че си добър и спрямо себе си, защото си позволил някой да те обича.
Вдъхновението в първата секунда на любовта също е завинаги.
Изпитвам леко съмнение към младите хора, които срещам по улицата. Ще ми се да вярвам, че са познали любовта и че не споделят тишината единствено в киносалона на някой мол. Всъщност, повечето говорят и по време на прожекцията. Ще ми се да съм сигурен, че ще се възползват от правото да бъдат щастливи в своята първа секунда любов. Защото се случва да виждам отегчението върху лицата им и това ме кара да изтръпвам от ужас. Да си влюбен по презумпция е ужасно. Разбира се, не правя генерални обобщения и не слагам хората под общия знаменател на съмнението. Просто си задавам въпроси, чиито отговори могат да си останат смущаващи.
Предположенията нямат никакво място преди да дойде ред на рутината.
Откривам в архивите си дневници, в които моята първа секунда любов се разпростира в няколко тетрадки. Моите тетрадки - вечност грижливо пазят наивния почерк на младеж, споделил мълчанието с десетки пожълтели листа. Преживяването на стари спомени ни прави живи, а когато става дума за любов – спомените са тези, които ни карат да продължаваме да се усмихваме и да трупаме по лицата си малките бръчки от радост.
Първата секунда любов е истината такава, каквато е. Без никакви украшения и без спестяване на факти. Защото в този миг на вечност тя е абсолютна за двама души, които са започнали да се обичат. Полуистините идват малко по-късно. Те не бързат да се натрапват, понеже знаят, че са преходни и нямат никакво място в безкрая на вселената от чувства.
Всяка любов вероятно е предпоследна и това е прекрасно, защото така ще можем да преживеем вечността много пъти. Няколко първи секунди безкрай в необходимостта да остаряваме с някого заедно. Докато обичаме, всичко има значение. Докато ни обичат, всичко има смисъл. Останалото са бели кахъри и дни, и нощи, които посрещаме и изпращаме.
Свалете за момент слушалките. Не изпускайте своята първа секунда мълчание с друг.
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
В деня на думата "благодаря" - за какво да (си) благодарим
Здравословният егоизъм да обичаш