По средата на изречението винаги е най – интересно. Това е пресечната точка на употребени думи, които са си отишли и на такива, които предстои да си отидат. Думите отлитат, казват, само написаното остава.
Когато ми звънна непознатият Веско от Австрия, помоли ме да му отделя няколко минути, за да ми разкаже историята си. Всеки има своята история за любов, а той по някъкъв странен начин се беше припознал в лирическия герой от "Пазар за мечти", който Edna.bg публикува преди време. Казах му, че животът е изтъкан от "нарочности", а не от съвпадения и приех да го изслушам. Приех и да обознача неговите мисли и чувства, като накратко ви разкажа историята му.
Преди тридесет години Веско е обичал момиче, с което били състуденти. Изпращал я всяка вечер до вкъщи, държали се за ръце, говорили си непрекъснато за нещата от живота в продължение на пет години. Въпреки това, моралът взел връх и той решил да се ожени за друга. Другата го чакала две години, докато бил в казармата. Веско скочил в пропастта на брака. Другата станала майка на децата му и, разбира се, официално негова съпруга. Чувството за дълг накарало този мъж да избягва своята любима, да се крие от нея, да не ѝ вдига телефона.
Петнадесет години по-късно животът отново среща двамата влюбени. Той се е записал на курс по немски, а тя се оказва негова преподавателка. Пребледнява, когато го вижда и започва да се проваля на всяко следващо занятие, затова Веско спира да посещава курса. Не иска да бъде причина за нейния професионален провал.
След още петнадесет години Веско вече е във Виена. По обясними причини зарязал родината и заедно със сина си върти два ресторанта, разнася пици и шницели, а в малкото свободно време продължава да издава книги, тъй като приема това за мисия на живота си.
Не може да забрави името ѝ.
Хваща самолета за София и отива в Института за чуждестранни студенти, защото това е единственото място, откъдето би могъл да намери нейни координати. Успява да се сдобие с телефонния ѝ номер, обажда ѝ се, сърцето му бие лудо, сякаш ще изхвръкне от гърдите му. Разбират се да се срещнат на следващия ден. Оказва се, че тя помни цветята, които ѝ е подарявал, но не помни злото, което ѝ е причинил. Мария му прощава (каквото и да е), а Веско отново с пълна сила се влюбва в нея. След цели тридесет години един мъж повторно обича Edna жена от времето на своята младост.
Оказва се, че Мария има дъщеря, която също учи във Виена (нарочност!) и така двамата се оказват на борда на един и същи самолет за Австрия. В продължение на две седмици излизат заедно, разхождат се по улиците на Виена и Хайдн, хапват сладолед, смеят се... Но преди Мария да отпътува за София, и двамата осъзнават, че нищо не може да се върне и че заедно нямат бъдеще.
Сега Веско непрекъснато ѝ изпраща филми. Това е начинът косвено да напомня за себе си. Надява се така да събуди в Мария чувства, които не са си отишли съвсем.
Обещах да разкажа тази история. Тя прилича на хиляди други истории от и за любов. Но вече е написана. Нея вече я има.
Скъпа Мария, благодаря ти че си харесала "Пазар за мечти", но ако наистина в теб тлее искра от забравен огън, не спирай по средата на изречението. Знам, че по средата на всяко изречение винаги е интересно, но написаната история има нужда от точка за край. Или за ново изречение.
Нали?
