Припомнете си първа част на историята за Мексико ТУК!
А там се виждат доста интересни и съблазнителни продукти: известното сирене от Оахака, местен мед, чували с какаови зърна и буркани с надпис Chapurines; на дневна светлина веднага разпознаваме съдържанието им – скакалци!
Възрастни индианки ги продават и в пресен вид, поръсени със солидни дози сол и чили, за да се запазят поне няколко дена, изсипани в цветни пластмасови легени. Цената за 100 грама не е висока и местните ги хапват като чипс.
Рикардо решава да ни направи подарък и му напълват едно пликче, след което започва да ни черпи.
Един по един отстъпваме пред настойчивите му молби и широка усмивка.
Месото е малко, повече са люспите, но солта и чилито ги превръщат в перфектното мезе за текила. Нашите момичета затварят очи и с гримаси опитват скакалците, но после веднага бъркат в торбичката на Рикардо за още.
Ожаднели от солта и чилито минаваме през ресторантската част на „Бенито Хуарес” – тук може да се опитат всякакви тортили, такос, енчиладас с различни сосове, както и многобройни сладки, полети с палмов сироп или да се пробват някои от традиционните безалкохолни напитки като теяте, приготвени от какао, царевица и розова вода.
Питам Рикардо каква е разликата между тортиля, тако, бурито, енчилада…
Думата „тортиля“ всъщност идва от испанския език и означава „малка торта“, но означената с нея питка е традиционна за индианците, приготвяна тук от незапомнени времена. Според една легенда на маите, тортилята е създадена от селянка, която трябвало да нахрани децата си.
Първите хлебчета били направени от царевица. Мексиканската царевица се вари с гасена вар и сол, изсушава се и после се смила на брашно.
Тако пък е пържена тортиля, завита на руло с пълнеж от телешко, свинско или пилешко месо, морски дарове, зеленчуци, сирене и други – своеобразен мексикански дюнер. А тако, поднесено със сос (основно чили), се наричат енчилада.
Енчиладите може да са пълнени с месо, боб, картофи, зеленчуци, морска храна или комбинации от тях. Буритото от своя страна е вид тако, но плънката в Мексико се прави от мачкан боб, мексикански ориз и месо. Така че за разлика от Испания, където думата тортиля описва омлет (или по-скоро фритата) с картофи и лук, то в Мексико думата означава просто питката хляб, с помощта на която се приготвят бурито, енчилада и тако.
Много по-странни ястия ни очакваха в Таско – сребърната столица на Мексико! Тя е известна като един от „магическите градове” на страната заради многобройните сребърни мини в района, колониалния чар на постройките и околния релеф – селището с население 50 000 души е кацнало по извивките на един неравен скат и улиците му се изкачват и спускат остро нагоре и надолу.
От подножието на хълма белият град изглежда като облак, закачил се за върха на планината – и се редят стени и покриви докъдето поглед стига, а улиците, провиращи се покрай тях са толкова тесни, че тротоари с павета липсват, а са очертани само с бяла линия.
Павирани са с черни камъни, украсени с мозайки от бял чакъл. Някои от картините са от зодиака и в миналото са били използвани за обозначаването на определена търговска дейност – например Телецът сочи къде се е намирал месарският район. Макар че месото, което опитахме ние бе далеч по-необикновено.
Рикардо ни повежда към малък ресторант във високата част на града. През цялото време той е доста тайнствен, а когато се разполагаме на просторна слънчева тераса, бърза да ни раздаде менютата. И чака. И с право. Всички оставаме като гръмнати. Наред с ястията от пилешко, свинско и телешко месо, фигурира и раздел „Игуана” – печена, задушена, в супа…
Той вдига защитно ръце: „Само предлагам…” Половината ни група гласува с две ръце „за”, другата половина – с две ръце „против”. Така оставаме само любителите на кулинарните експерименти и си поръчваме игуана.
Игуаната в Мексико се смята за деликатес! Макар че не всички игуани се ядат – мексиканците ще ви кажат, че зелената игуана (Iguana iguana) е по-вкусна от черната игуана (Ctenosaura pectinata). Игуаната на скара, която ми поднасят, се познава единствено по гребена на гърба, който изпъква още повече, когато се оголва от месото.
Месото е бяло и има вкус на пилешко, доколкото нещо толкова странно може да се оприличи на нещо познато. Но е малко по-сладко, подобно на сладките картофи.
Доволни от необичайното меню, поемаме към Канкун, където ни очакваше само стандартната, туристическа храна.
Oт Радослав Райков