Времето препуска като вятър през открехнатия прозорец на живота. Често в съзнанието ми изниква следната картина: люлеещ се стол с мъж, който се взира през прозореца и размишлява. За това също се иска ентусиазъм.
Ентусиазмът е движеща сила. Свободата никога не може да бъде достатъчна, ако вдъхновението липсва. А и в един люлеещ се стол могат да ти хрумнат куп неща, на които можеш да вдъхнеш живот.
Изкуството и ентусиазмът вървят ръка за ръка.
Животът е дар, за който трябва да се отплащаме. Няма нищо безплатно на този свят. Затова, когато давам пример с картината, която съзнанието ми извиква, то не е за да подкрепя бездействието, а за да подчертая, че състоянието на покой е една от предпоставките да намерим начин да изразим себе си и да бъдем полезни чрез последващо действие.
Времето препуска неудържимо и не може да бъде аргумент за оправданията, които имаме за собствената си инертност. Лошо е да забравяме да бъдем въодушевени. Непростимо е да пилеем живота си без желания или с желания, които няма как да ни се случат, след като не полагаме усилия да заслужим тяхното сбъдване.
Унинието ощети българския ни чар. В географски аспект балканските народи се славят със своята емоционалност, но скоро спонтанно осъзнах, че сме станали заплашително безрадостни и инертни, както в намеренията си, така и в нещата, които правим.
Днес като че ли желанията ни се свеждат до задоволяване на най-глупави материални нужди и до обезпечаване на собственото ни его.
Изкуството да бъдем себе си не изисква непременно таланта да рисуваме, да композираме и да пишем книги. Изкуството да бъдем себе си е да черпим вдъхновение от собствения си потенциал да правим полезни неща за другите. Ентусиазмът да вършим работата си както трябва ще ни сближи повече, защото природата е предопределила да бъдем свързани един с друг.
Никой от нас не би могъл да оцелее сам.
Съзерцанието ни е полезно, ако после ни кара да вървим уверено към сбъдването на нашите желания.
Ентусиазмът да живеем живота си и да си вършим добре работата трябва да бъде заразителен.
От гледна точка на моите 45 години, си давам сметка, че и аз започвам да звуча като хората на средна възраст, които са ме поучавали като дете. Истината е, че баналността също е част от живота. Времето е като вятъра. Отминава бързо и не признава нито часовниците, нито ни щади от старите снимки, на които сме застинали усмихнати. Но да се усмихваме отново и сега би бил най-страхотният начин да му отмъстим.
Ако се върнем към собствената си природа, ако си дадем шанс наистина да опознаем себе си, ще имаме шанса да живеем в хармония един с друг. Бихме ли могли да обичаме някого, ако избягваме да се вглеждаме в самите нас!
Аз познавам добре вдъхновението. За мен то е ентусиазмът да продължавам да върша неща, които наистина харесвам и които считам за полезни. Понякога, в онази картина, седя на люлеещия се стол, пуша и гледам през отворения прозорец, заслушан в лекия шум на вятъра. А когато притворя за малко очи и ми хрумне идея, усмихвам се. Още мога да се усмихвам и съм благодарен на всеки Божи ден за това. Припомням си, че имам приятели, на които мога да разчитам. Припомням си, че имам майка, която винаги ще ме обича, независимо от това кой съм всъщност. Припомням си, че има любови, които предстоят да бъдат изживени, а вероятно и споделени.
Миговете на съзерцаване в стола пред открехнатия прозорец ме изпълват с желание да свърша още много работи, които със сигурност ще ме направят радостен. Ентусиазъм, който ме кара да възкликна като малкия голям човек с необятна душа Валери Петров:
