Първа част на текста можете да си припомните ТУК!
Китайската гастрономическа сцена е истински вълнуваща, стига човек да знае кои места да посети. Тя постоянно се разраства и ако едно време САЩ е била Обетованата земя, то днес Китай е страната на неограничените възможности, отворена към нов опит и ноу-хау.
Винопроизводството например търпи бурно развитие. Макар Чаню (Changyu), най-старата изба в Поднебесната империя, да е основана още през 1892 г., и да е спечелила няколко златни медала на Световното изложение в Сан Франциско през 1915 г. с червеното си вино и с ризлинг, истинското винопроизводство започва едва когато европейските инвеститори наливат в страната над 150 милиона евро.
Резултатът – китайците са едни от най-големите консуматори на вино в света и са вече на едно от първите места по обем на производство. Производството на вино е съсредоточено до голяма степен в областта Йентай – тук се намират няколко от най-обширните лозови масиви в страната и изби с добри възможности за винен туризъм.
И ако виното е новост, то байдзиу – тежката кавалерия на Китай, има хилядолетна история. Със своите 70 градуса тя трябва да се опита от всеки заклет любител на алкохола, но начинът, по който я пият китайците, е доста опасен – в 20-грамови чашки, на екс като шот.
Дестилирана от ориз или сорго, байдзиу има вкус на лакочистител, който по някакво чудо е попаднал в гърлото ви, след като вече е бил запален.
В Уджън, малко селище, пресечено от десетки канали, над които са прехвърлени стотици мостове, първото, което нашите двама гида ни показват, е работилницата Санбай, датираща от времето на династията Цин, където и днес произвеждат огнената вода по старите традиции – ръчно.
Предполагам, че и двамата доста си падат по байдзиу, защото още по време на тура, воден от очарователна китайка в червена роба, изчезнаха в магазинчето на изхода. Ние стигаме дотам, след като разглеждаме отделните етапи на производството и спираме пред безкрайните редици от керамични делви, извиващи се в двора.
Въздухът е така напоен със силната, тежка миризма на алкохола, че на път за магазина, вече се чувстваме пияни. Това изглежда не е достатъчно, защото в залата преди магазинчето ни очаква дегустация.
Чашките са наредени, различните видове байдзиу са зад тях и трябва да пробвате от всеки, за да разберете кой ви допада най-много и съответно да си го купите. Подобно на грапата в Италия, узото в Гърция и ракията в България, това е тяхната национална напитка и опитването на всеки един вид от китайците се смята за нещо като състезание.
Затова ако чуете „Ган бей!”, което в превод значи „До дъно”, преминете веднага на бира или вино. Това е знак, че започва сериозно алкохолно надпиване.
Във воден град като Уджън наистина има много начини човек да изтрезнее, но никой от нас не се наема да се състезава с двамата ни водачи. Вместо това си купуваме по една бутилка да стряскаме приятелите си вкъщи, които след първата доза 70-градусов горящ лакочистител в гърлото си едва ли биха си поискали втора чашка.
Да се „изпие” Китай е също толкова трудно, колкото и да се „изяде”, но в крайна сметка не това е целта.
Важното е да се усвои най-доброто от китайската кухня, която има вековни традиции, обърнала е внимание върху страни, които ние сме пренебрегвали досега (като външният вид на храната например, защото „освен с устата си, човек се храни и с очите си” гласи една китайска поговорка) и да уловим искрата от сблъсъка между Изтока и Запада.
Тази искра ще ни помогне да вникнем по-дълбоко в китайската култура, една хилядолетна култура, от чийто опит и знания ние отчаяно се нуждаем сега, в ХХІ век. Култура, която показва, че човек може да съхрани тялото си, само ако преди това съхрани душата си.
от Радослав Райков
Прочетете още:
Италия – отвъд пастата и пицата
