Свършиха празниците. Еуфорията по време на празници е заразителна. Всеки пазарува като за последно, за да сложи трапезата и да зарадва някого с подарък. Чудесата са възможни, но по-важно е какво се случва с нас в края на всяка година.
Ако пожеланията се сбъднат поне наполовина, ще бъдем със сигурност добри и усърдни в намерението да правим хората около себе си щастливи.
Една жена от Добрич, омъжила дъщеря си в София, пожела да се видим, за да ѝ дам автограф. Беше пристигнала за два дни, колкото да се види с близките си хора. Обади ми се по телефона, направихме си среща на ъгъла на бул. България и ул. Нишава. Почувствах се длъжен да отида на срещата. Когато някой се е сетил за теб в такъв момент, добрите намерения се появяват естествено.
Жената се казва Христина. Пристигна на уговореното място и в уговорения час спретната, облечена в лилаво, леко притеснена, но в погледа ѝ личеше такава категоричност, такава увереност, че събуди в мен истинската благодарност на човек, който е уважаван от друг (непознат) човек.
Седнахме в едно близко кафене, поръчахме си билков чай и тя започна да разказва. Без да бъде натрапчива, с няколко думи нахвърли живота си пред мен като пред изповедник. Каза какво я тревожи, сподели какво ѝ дава надежда, а аз стоях срещу нея, гледах я в очите и осъзнавах колко доброта има в тези нейни зелени очи.
Направи ми няколко коледни подаръка. Сред тях един малък пясъчен часовник, който да ми напомня, че всяка секунда е ценна, макар времето да не съществува.
Мерните единици са създадени от нас, за да подреждаме живота си. Животът ни е даден, за да го живеем. “Животът е онова, което се случва, докато правим планове за него” (Джон Ленън).
Обещах си никога нищо да не планирам. Обещах си, колкото пъти погледна към този пясъчен часовник, да си припомням колко сме преходни на този свят.
Христина скромно извади книгата, която си беше купила. Подписах я с едно кратко пожелание към нея. Тя нетърпеливо го прочете и в очите ѝ блеснаха искри, които ме накараха да осъзная, че съм истински нужен. Едно от чудесата на живота е да се чувстваме нужни за някого.
Допихме си чая и тръгнахме. От кафенето сякаш излязох нов човек. На раздяла отново се взрях в зеления ѝ поглед. Исках да го запомня за дълго. Исках да си припомням тези очи, когато малкият пясъчен часовник щеше да отмерва занапред време, в което да се чувствам истински жив.
