От всички любови най-важна е настоящата. Миналите не се броят. Те оставят белези в душата, но са невидими за очите. Очите виждат онова, което се случва в момента. Сега.
Има различни видове безсъние. Безсънието, свързано със спомена за целувки, обикновено терзае. Почти си припомняш разветите коси на брега, чуваш шума на морските вълни като ехо, което се опитва да върне времето, за да можеш отново да усетиш мириса на водорасли. Почти виждаш отпечатъка на два чифта крака по мокрия пясък, смътно си припомняш допира на ръка, която вероятно в този момент прегръща някой друг.
Спомените не са хапчета за сън.
Настоящата любов ни връхлита като откровение. Мисъл, въображение и думи се сливат в едно. Няма никакво значение колко време ще продължим да обичаме. Докато обичаме, спим спокойно. Докато обичаме, ставаме уверени и смели. Страхът не съществува. Като деца, престанали да се плашат от тъмното, по време на любов се усмихваме на всичките си демони.
Демоните са страшни в паузата между две влюбвания.
"Любовното безсъние - илюзия, че дишаш.
И чашата коняк, която те настига
зад ъгъла на първото бистро.
Сам не можеш да се чуеш, нито да се проумееш –
разпятие, пред което богохулстват.
И няма Бог, за всеки случай."
Това написах още преди двадесет години и си давам сметка, че някои неща в живота наистина са непреходни. За тях имаме предчувствия, че са точно такива, каквито са. Може би затова жените умеят да чакат, а мъжете не се уморяват да търсят. Настоящата любов ни движи напред, съществуваме в собствените си “тебеширени” кръгове единствено, когато не обичаме.
Сега е моментът, в който всичко около нас има цвят и мирис. Сега е онази възможност да докосваме, да целуваме и да изричаме думи, които ще бъдат чути. Много от онези думи, които стоят застинали между страниците на дебелите речници, могат да влязат в употреба, подтикнати от усещането за взаимност.
Никога и нищо не се обича както преди. Настоящата любов винаги е най-голямата и неповторимата. Времето лекува старите рани и болките отшумяват като пролетни бури – знаем, че ги е имало, но се надяваме повече да не се случат. Да, белезите в душата остават, но те са видими само за демоните, които смущават съня ни в промеждутъка между "обичам те" преди и "обичам те" сега.
Не се нуждаем от хапчета за сън. Дори когато обстоятелствата налагат да си лягаме сами, ние сме спокойни и някак благородни, защото обичаме и вероятно сме обичани. Защото на сутринта ще има с кого да изпием кафето си и ще можем да усетим уханието на парфюм, който ни кара да се чувстваме живи.
Настоящата любов е увереност, че светът не е толкова лошо място за живеене. С нея очакването се превръща в радост, а радостта вероятно е истинското усещане за щастие. Да се огледаш в огледалото и в отражението да видиш онзи, когото обичаш, в най-обикновените неща да съзреш необикновения чар на живота. Това го могат всички наши демони. Можем го и ние, когато обичаме.
