Месец май е онова време през годината, когато животът проявява интерес към собствената си същност. Забавляваме се заедно с него, докато тъгата си отдъхва. Дъждът е пролетен и не навява мрачни мисли. Прозорците са накичени с цветя, които напомнят, че сивото не преобладава.
Всяко спестено „обичам те” излиза на показ.
Ако сега трябва да напиша писмо, то ще е възторжено, но думите ще са леки, за да може вятърът да ги понесе със себе си, както прави с прозрачния пух на тополите и ефирните семена на изобретателните глухарчета. По въздух любовта е най-бърза. Хубаво би било отново да ти напиша няколко реда със собствения си почерк. Електронната поща прави така, че думите да изглеждат повърхостни.
Дъждът през ноември връща тъгата обратно.
Осмислянето винаги е вярно. По това време на годината сякаш излизаме от рутината на навика. Чувствата отново надделяват и ентусиазмът да ги разкрием за света става осезаем. Водят ни повече емоциите, отколкото разумът. Личи дори по начина, по който се ръкостискаме на улицата с някой познат. Ръцете се сграбчват здраво и се разтърсват една друга така, сякаш от това зависи оцеляването на вселената.
Мъжете и жените по детски се връщат към умалителните, когато се обръщат един към друг. През пролетта личните имена сякаш звучат грубо. Те са по-подходящи за обръщение в електронно писмо. Как си, слънце? Добре съм, мило!
Няма нищо по-прекрасно от това да бъдеш свидетел на това как други двама се обичат!
Любовта ни прави приятно предсказуеми. По това време на годината премълчаните „обичам те” имат вкус на кафе и мирис на божури. Жените, които продават божури на площад „Славейков”, винаги са усмихнати. Те просто осъзнават, че ни правят щастливи. Тези жени са свидетели на замечтаните ни състояния и се радват не само заради нас, а защото в наше лице виждат онова, което вече са били.
Животът изглежда повече несправедлив през есента и зимата. През месец май той е твърде зает да твори, затова е и по-снизходителен към нашите очаквания спрямо него. Ще се случат още толкова хубави неща!
Сега сякаш сме безплътни. В различните нюанси на цветовете ние вървим напред, реем се между часовете, а когато се докосваме – превръщаме се в част от съзидателната сила на самия живот, който не престава да ни изненадва със своята изобретателност.
Точно сега бръчиците по лицето на жената с божурите не са от годините, които носи на раменете си. Всяка малка бръчка е дете на усмивка заради радостта, че ни прави жадни за живот.
Обещавам да ти напиша едно истинско писмо – със собствения си почерк, без да спестявам нищо. Остави прозореца отворен.
