Здравейте, уважаеми читатели,
Първо бих искал да се извиня за временното отсъствие. Ще се опитам да наваксам с отговорите на вашите въпроси.

Напоследък зачестиха случаите, в които към мен се обръщат родители, защото не успяват да се справят с поведението на децата си. Затова днес бих искал да обърна внимание на две писма на майки, свързани именно с това. Случаите, на пръв поглед, са в двете крайности, ще илюстрирам с цитати от писмата:

Писмо 1:
"...Детето е бурно и капризно, вечно воюва и отмъщава на всички около него, най-вече на най-близките си хора, тези с които живее. Напоследък отказва дори да учи и с писъци изпълнява училищните си задължения. Вече не знам как да се справя с него.  Всички искат той да е кротко и послушно дете, но нещата просто не се получават. А аз зациклих и не знам как да помогна на детето, да се научи, че в обществото си има правила, които задължително се спазват от всички..."

Писмо 2:

"...Много нежен и любвеобилен, обича всяка тревичка, животно и паяче, въпреки, че много се страхува от последните. Същевременно мрази несправедливостта и защитава винаги хората (и най- вече момичетата ) в беда. Обаче не е по ученето. Още в първи клас скръсти ръце
в класната стая и каза, че не иска да пише. И хайде при училищния психолог. Помощ не получихме от него, защото така е до днес. Много бавно учи - не му е интересно, вече е в 5 клас, а не разбира, че трябва да учи. .. Все фантазира нещо, все си представя картини, въображаеми приятели и т.н., все чопли нещо с ръце, с крака, върти химикалката, драска си нещо, вместо да пише, "блее" нанякъде..."

Така... Първото, което бих искал да кажа по въпроса е, че вие, уважаеми родители, (все още) имате голям късмет, че отглеждате децата си в България, а не в САЩ, например. Това е и предупреждение към всички родители, тъй като американизмите от всякакъв порядък, оказва се, много лесно си проправят път и в нашето общество.

Ако бяхте в Щатите, мили майки, вашите деца с голяма вероятност щяха да бъдат диагностицирани с ADHD и подложени на медикаментозно лечение. Ужасяващото в случая е, че диагнозата и лечението се поставят за напълно нормални прояви на детско поведение.
Не знам каква е ситуацията в момента, но още преди 2 години американското списание American Journal of Family Therapy публикува интересно проучване. То  е установило, че милиони деца са били погрешно диагностицирана с дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD) и неправилно са им предписвани амфетамин-подобни лекарства, категоризирани от американската Drug Enforcement Administration (DEA) в същия клас на силно пристрастяващи наркотици като кокаин, опиум и морфин.

Говоря за това, защото критериите за диагноза много често почиват изцяло на списък за проверка на поведение на детето, определено не просто като "ненормално" , а като патология, със следните отклонения, които може да сравните с посочените от вас:

- разсеяност (детето не слуша, лесно се разсейва, много се движи в ситуации, когато това не е уместно, не се занимава с една и съща дейност продължително време, забравя и губи вещи); 
- импулсивност (детето реагира преди да е помислило, бързо сменя една активност с друга, изтърсва неочаквани отговори); 
- свръхмоторна активност (малкото дете не може да стои на едно място, трескаво е, вдига много шум и говори прекомерно).

В действителност, всичко изброено е просто спонтанно поведение на нормални деца. С израстването на детето обаче това поведение често става неподходящо, прекалено и дори подривно. Възможните причини да се стигне дотук са много, включително скука, лошо преподаване в училище, недобра дисциплина у дома, умора и дори физическо заболяване. Децата, които страдат от системен тормоз, насилие или стрес също могат да прояват такова поведение.

И тук стигаме до ключа: в един момент започваме да търсим какво не е наред у детето, за да му сложим диагнози, да му дадем рецепта и да го коригираме, като го упоим.

Стимулантът "работи" чрез потискане на всички спонтанни поведенчески прояви у нормалните деца. Това потискане на поведението и стимулиране на принудителни реакции на пръв поглед прилича на подобрение в поведението в класната стая или у дома, където детето доскоро е изглеждало неконтролируемо и е изисквало голямо внимание. Наркотиците обаче не правят нищо за подобряване на обучението или психосоциалното развитие. Но пък могат да предизвикат халюцинации, мания, психоза, наркотичната зависимост, забавен растеж, безсъние, сърдечен пристъп, суицидни мисли и дори внезапна смърт.

Пиша всичко това, за да обърна внимание на следното много важно нещо: това, което почти винаги се случва с детето, не е проблем на детето. Най-вероятно НЕ ТО страда от разстройство на вниманието. Почти винаги става въпрос за разстройство на вниманието на учителя или за разстройство на вниманието на родителя. Обикновено тези деца се нуждаят от възрастните в живота си и от тяхното внимание и обикновено много добре и бързо реагират на промяна на отношението към тях.

В книгата "Животът може да е чудо" има описан епизод, в който ме бяха извикали да изкарам един младеж от ступор, след медикаментозно лечение, защото майка му бе решила, че нещо не е наред в поведението му – може да си припомните ситуацията. В нея Ади задава следния хубав въпрос: "Защо тя – майката – не е отишла на психиатър, след като тя е била разтревожена, а е завела детето си?" Вижте и отговора.

Ще дам и следния пример. Един социален психолог провежда интересен училищен експеримент преди години – отново в САЩ. Тъй като в началото и в края на всяка учебна година там се прави тест за интелигентност, за да се проследи развитието на децата, той решава да подмени резултатите на децата, които са се справили най-слабо на теста в началото на годината и ги представя на учителите като най-умните деца, с най-висок коефициент на интелигентност. Това, което следва, е изненадващо – в края на учебната година "двойкаджиите" показват резултат на теста като на "отличниците" и единствената причина за това е, че учителите са подхождали цяла година към тези деца именно с тази нагласа: през цялото време те са се отнасяли към тях като към най-умните деца.

В случая не бих могъл да ви дам конкретни указания, освен това да промените нагласата си към децата. Бихме могли в индивидуална среща да обсъдим варианти и техники. Понякога е нужно много малко от ваша страна, за да промените тотално  начина, по който се развиват отношенията ви с детето и оттам – поведението му.

Ивето (Ивинела Самуилова, автор на книгите "Животът може да е чудо" и "Ако животът не е чудо" – бел. ред.) имаше много интересен личен опит в тази посока и в духа на идеите, изложени в книгите, който често споделя и на курсовете, тъй като почти винаги възникват въпроси за отношенията с децата.

В някакъв период от ранния пубертет на сина ѝ, тя нещо се бе разтревожила от поведението му.  Веднъж, докато си "скубела косата" и се вайкала какво да прави, си дала сметка, че се е вкарала в игротеката на матрицата. Тогава решила да използва една от техниките, за която, мисля, вече съм споменавал – преименуване. Спомнила си някакъв епизод, когато Божин бил малък, а тя измисляла и му разказвала смешни приказки и двамата се заливали от смях. Така от "тази, която се тревожи за еди-какво си", тя се именувала на "тази, която разказва смешни приказки на сина си" и всеки път, когато я обхващала нагласата на тревожния родител, си повтаряла новото име. Много скоро не си спомняше изобщо за какво толкова се е тормозила, а момчето, да е живо и здраво, стана това, което единствено има значение – човек!

И да завърша, като цитирам една прекрасна учителка  - Бояна от Благоевград, с която се запознахме покрай книгите и курсовете. Та тя веднъж каза следното: "Правим всичко възможно да вкараме децата в матрицата, а те после цял живот се мъчат да излязат оттам". Без коментар!

*Конкретни идеи по тази и други теми може да обменяте и с участниците в групата Животът може да е чудо във Фейсбук 

Сърдечни поздрави,
Алексей