Здравейте, г-н Бъчев!

В момента не живея в България. Не съм много запозната с вашия метод на работа, но и малкото от нещата, които прочетох, ми дадоха импулс да ви пиша, нещо, което не съм правила никога досега. Тъй като най-вероятно времето ви е ограничено, ще синтезирам възможно най-кратко това, което искам да ви попитам.

След години на доста интензивно напрежение, мислейки, че въпреки всичко успявам да се се справя със ситуациите и себе си, преди около месец получих последната доза стрес, това явно преля чашата на психическите ми възможности. Това, което ми се случва в момента, е странно за мен, но не знам как точно да се справя и това ме притеснява.

Става въпрос за натрапчивата мисъл за самонараняване, и постоянно се виждам как скачам през прозореца или пред релсите на влака. Това ме стресира, аз не го искам, аз харесвам живота си, въпреки трудностите. Имам планове, едни от които се опитвам да реализирам в момента, а други са в главата ми като бъдещи такива.

Тази натрапчива мисъл ме изнервя, но усещам как изсмуква силите ми. Не взимам никакви лекарства и се опитвам да се справя сама, но ми се струва, че имам нужда от помощ. Бихте ли ме посъветвал нещо? Скоро си идвам в България точно поради тази причина, за да променя средата за по-дълъг период.

Предварително ви благодаря!

* * *

Здравейте,

Скоро дадох ново наименование на социума, защото мисля, че го описва много добре: храсталак. В храсталака е тясно, мрачно и бодливо. Заради теснотията, хората постоянно се бутат и оплитат в нещо, препъват се в лианите, бодат се в бодлите, нараняват себе си и другите. Теснотията, мракът и бодлите постоянно пораждат всевъзможни проблеми, които са в състояние да отровят всеки човешки живот посредством болести, притеснения, страхове, гняв, разочарование, отчаяние, обърканост... И всичко това, обвито и просмукано от гъстата и влажна мъгла на сериозността, в нейните форми на фаталистичност, катастрофичност и фанатизъм.

Горе-долу това се е случило с вас – годините на стресова активност в храсталака са довели до тази неприятна натрапчива мисъл за самонараняване. Странно е как храсталакът успява да убеди хората, че сред тръните му е дори приятно, дори и когато природното Аз крещи, че не само е ужасно, но и дори животозастрашаващо. Харесвате живота си, казвате вие, но същевременно усещате, че не е точно това, в чиято реалност бихте се чувствате щастлива. Изпитвате нужда да се отделите от него, за да се съхраните. Много хора попадат в този шизофренен порочен кръг.

Мисля, добре е да започнете със среща със себе си – не да се самоанализирате обаче, а наистина да се срещнете с природното си аз. Дали ще го поканите на романтична вечеря, на разходка в парка, на боулинг... ваш избор. Това е една от новите техники, които отработваме с участниците в курсовете.

В течение на работата ми стана ясно, че преодоляването на вътрешното разминаване, за което говорих по-горе, наистина е важна стъпка, която човек трябва да направи, за да може по-ефективно да реконструира реалността си след това. Срещата със себе си ще ви помогне да добиете яснота, като излезете от мъглата на храсталака.

Ако ви е трудно да измислите сценария за среща, заповядайте на някой от курсовете ни, докато сте в България. И непременно прочетете книгите на Ивинела Самуилова, защото срещата с нейната героиня Ади ще ви помогне за срещата с истинската героиня на вашия живот – самата вие. Повечето читатели твърдят, че разпознават себе си в Ади и това разпознаване става именно на същностно ниво, не на личностно. В поведението на Ади контрастът между природното Аз и социумната личност е много ясно очертан.

След срещата ви със себе си пък ще решим каква да бъде следващата стъпка – ако изобщо все още има нужда от такава.

Поздрави, Алексей