Здравейте, пише ви една майка на 10-годишно дете. От 5-6 години насам със сина ми сме подложени на ситуативно насилие с нотки на патриархален тероризъм от страна на съпруга ми. За съжаление годините минават, а неприятностите се задълбочават.

Проблемът е следният: мъжът ми не се владее в различни ситуации, избухва, злобно крещи, не приема мнението на мен и детето. В повечето случаи скандалите са свързани с детето и неговото нежелание за учене.

На мен също ми се е случвало да се ядосвам спрямо синът ни, но след това се извинявам и разговаряме за случилото се. Чувствам се унизена и обидена от него.

Детето се затваря в черупка и изпитва страх да излезе оттам, не получава сигурност от баща си. Осъзнавам, че проблемът ни не е толкова голям, но не мога да оставя нещата така.

Съпругът ми никога не се извинява и не говори за случилото се. Обвинява мен, че съм виновна за всичко и че аз съм направила детето такова.

Моля ви за съвет.

* * *

Здравейте,

Въпросът ви е интересен и много деликатен. Отношенията между хората по принцип са сложни, най-вече поради всички интерпретации, които влагаме в комуникацията си. Дори един обикновен разговор с друг човек по повод на дадена ситуация може да бъде източник на огромно недоразумение – само си представете колко представи са намесени тук: представата, която имаме за себе си, представата, която имаме за другия човек и представата, която имаме за ситуацията.

Сега добавете и същите три интерпретации от страна на вашия събеседник. Малко стряскащо, нали?

В този смисъл, представете си какво се получава с общуването във вашето семейство, с всички различия, които трябва да вземем предвид, като специфики на женската (и специално майчинската) психика, мъжката такава (със задължителните атрибути на ролята на главата на семейството и бащата) и от трета страна – детската, която дори още не е формирана.

Последното е може би най-хубавото - в този смисъл, че ние никога не знаем т.нар. “травми в детството”, които понякога се използват доста манипулативно от съвременната психоанализа, как всъщност ще се отразят на формирането на характера и ценностите у детето. В действителност нещата често поемат в непредвидима посока, което изобщо не означава лоша.

Спомням си случай с моя клиентка, която се сблъскваше с враждебното отношение на втория си съпруг към детето от първия й брак. Жената бе много притеснена как се отразява на детската психика постоянното отхвърляне от страна на големия мъж, който тя смяташе, че би трябвало да играе ролята на модел за израстването на сина й като мъж.

Пастрокът, без да мрази детето (и под претекст на загриженост), непрекъснато се вторачваше в някакви негови дефицити и също както във вашия случай обвиняваше майката, че го е направила “такова”.

Аз се срещнах и разговарях с детето и установих, че то си е изградило много ефективна защитна система. На практика нейните притеснения нямаха нищо общо с действителността.

Все още поддържам контакт с майката и от нея знам, че детето се е оформило като много стойностен млад човек, а отношенията му с партньора й са преминали в съвсем друга тоналност, така да се каже: на взаимно мъжко уважение и зачитане.

В ретроспекция самата тя сега оценява тогавашното поведение на партньора си като оказало се полезно.

С всичко това бих искал да ви предпазя от това да попаднете в капана на свръхпротекцията и криворазбраната (и много модерна) философия на безусловното приемане на детето, независимо от това, което прави или не прави.

Напоследък има една тенденция да се говори за обичта по един отнесено-позитивен начин, в контекста на една трансцедентна абстрактна безусловност, която включва силно стискане на очите в отказ да се видят очевидни неща.

Да, любовта има и безусловна страна, но тя съдържа и много условия. Да, ние обичаме децата си безусловно, но това не означава, че трябва да харесваме по същия начин всичко, което те правят или проявяват като характер. В действителност един от признаците на любовта, който е представен много убедително от Ивинела Самуилова в книгата “Жената, която търсеше любовта”, е именно взискателността към хората, които обичаме (с други думи условията, които поставяме пред тях в подкрепа на тяхното израстване и развитие).

Аз съм далеч от мисълта, че съпругът ви намира най-подходящия начин да изрази това свое отношение. И не бих могъл, разбира се, да съм 100% категоричен, че мотивите му са точно тези, за които говоря, без да съм разговарял с него. Но бих могъл да ви предложа да опитате да преименувате цялата ситуация.

Може да направите това, като развиете сегашния сценарий по нов начин, използвайки някоя щастлива случка от миналото или създавайки напълно нов сюжет, в който има радост, хармония и лекота в общуването между трима ви.

Конкретни образци за това, както и много други варианти като техники може да откриете в книгите "Животът може да е чудо" и "Ако животът не е чудо".

Бих искал също така да поканя вас и читателите на Edna на първия ми курс за родители на 7 декември, в който ще отработваме техники именно с цел прилагане на подхода, който използвам, в отношенията родители-деца.

Сърдечни поздрави,
Алексей