Кристина Дойчинова
„А за да узнаеш как изглеждам – казва тя – погледни в това огледало. Него никой не може да заблуди, то ще ти покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност…”
Из приказката „Кристалната топка”
Мислили ли сте за това, какво всъщност имате предвид, когато казвате Аз, какво действително стои зад това Аз. Кой съм Аз?
Една представа, идея за личност, изразявана чрез определени качества, които са обвързани с последващите ги реакции към заобикалящия свят. Така определяме Аз.
А можем ли да определим Аз, ако няма Ти? В действителност ние не можем да видим себе си без помощта на огледален образ, който да ни даде външна, странична перспектива. Ние осъзнаваме само фрагменти от себе си: ръце, крака и други части от тялото, но не виждаме цялото тяло. Можем ли да видим ясно и цялостно собствената си същност, ако няма в какво да се отрази тя?
Какво имам предвид, казвайки всичко това?
Ние по презумция възприемаме себе си като нещо крайно отделно и различно от всичко заобикалящо ни. Още от деца ни казват "ти си..., а той е...". Но това, че някой има изразени определени характерови особености и е развил дадени умения (рисуване, пеене, писане, говорене), различни от уменията на другиго, прави ли го различен?
Ние нашите умения ли сме?
Това е просто експресия на потенциала. Разширяването на капацитета във всяко едно отношение е постижимо за всяко едно съзнание, ако то достигне определено вибрационно ниво. Това не е изключително право на конкретни хора или същности. Да го наречем базов потенциал - той е такъв, какъвто е и е независим от интелектуалните рамки за възможно и невъзможно, трудно и лесно, които ще му поставим. Той пак ще си остане такъв, какъвто е, просто няма да се възползваме пълноценно от него, защото сме поставили лимит.
Та, да дефинираме, какъв съм Аз и кой съм Аз - не звучи ли твърде ограничено? Не ни ли лепва етикет, чиято формула ни задължава да оправдаем или опровергаем качествата ѝ? Ако много силно ни вълнува как изглеждаме в очите на света, ще се опитаме да подплатим с действия доброто име на марката, чийто лозунг мъкнем или съответно да изградим нов имидж, ако досегашният не носи желаните дивиденти. Задоволяваме спотаеното желание да се харесаме, най-вече на себе си, отразявайки се в огледалото на заобикалящия ни свят. Светът около нас, това сме ние!
Какво обаче задейства механизма на разграничаване?
Две са основните, но не единствени причини: фундаменталният страх от самота и ирационалният страх от изчезване, анихилация, забрава (смърт), преплетени в безкрайна върволица от непрестанно променящо се взаимодействие. Нерядко те са и несъзнателен мотив да навлезем или останем в неудовлетворяващи взаимоотношения – приятелски, любовни, партньорски.
Възприятието за отделеност от външната среда, породено от желанието за уникалност, ни придава усещането за различност, а то, самó по себе си, ни води към преживяване на самота и неразбиране.
В някои ситуации се чувстваме по-висши от някого и егото изпитва задоволство от превъзходството, а в други имаме усещането за незначителност и „АЗ“ страда. Външният свят се превръща в демонична сила, от която трябва да се защитим.
Несъзнателно създаваме разграничение между нас и всичко останало. В действителност, опитвайки се да утвърдим собственото си съществуване, заявявайки, че ни има, че можем, че сме добри, че мислим, въвеждаме отчуждението в живота си. Сами!
Разграничавайки се от лошите, негодните, „немислещи“ твари, „нечувстващи“ обекти, засилваме многократно усещането за фрагментация от цялото. Колкото повече са групите към които не принадлежим, толкова по-широк става диапазонът на самотата. Онова, на което се противим, гневим и най-яростно отричаме, е вътрешно присъщата ни отхвърлена и нежелана сянка.
„...Протегна ръце и сграбчи сянката си. Сграбчи своята черна половина, която протягаше ръце към него. Срещнаха се светлината и мракът, сляха се и станаха едно.“ (Из „Магьосникът от Землемория“)
Едно е сигурно - няма да умрете, ако прекратите отчуждението от света, изразяващо се в отказ да разберем и приемем отсрещния, съответно приемайки себе си такива, каквито сме.
Няма да изчезнете като личност, превръщайки се в безхарактерно човече, както повечето може би ще си помислят. Напротив! Свалянето на преградите е голяма възможност да бъдем все по-широкоспектърни и пълноценни.
Натура, разгръщаща базовия потенциал до безпределност. Нуждата да сочите нечии недостатъци, за да потвърдите лична добродетел, ще се изпари от само себе си. Потребността да доказвате някому нещо ще изчезне неусетно, като дим. Когато прозрем, че вече сме всичко, ще сме когото, какъвто, когато искаме.
Казвам се Кристина Дойчинова - майка, съпруга, любяща, любима, търсач, мечтател, психотерапевт, хипнотерапевт, дишащ, колоездач, дъщеря, сестра, приятел, враг, спортист, разочарован, разочароващ, домакиня, къмпингар, мързеливец, планинар, учител, ученик, продавач, телефонист, турист, инструктор, бъбривец, деец, психолог, вдъхновител, творец, вдъхновен, глупав, умен, мълчалив, жена, одобряван, укоряван, успешен, човек... и така, още безброй редове.
Сега по-ясно ли е коя съм?
Едва ли. Нищо от това не е мен, това са качества и функции, малки частици от проявлението на живота, на които сме поставили имена.
P.S: Обичам да се возя в трамвай!
Още по темата:
Шопинг манията: издайник на проблем
Кризата на средната възраст – криза на компромиса
Има мъж – има проблем, няма мъж – има проблем
Изборът – създателят на собствената ни реалост
