Преди малко повече от година една българска книга влезе в книжарниците и само за няколко месеца се превърна в истинска сензация...

Хората, които отказват да приемат, че животът е сиво и безрадостно ежедневие и не се задоволяват с общоприетото описание на действителността, откриха в "Животът може да е чудо" на Ивинела Самуилова вдъхновение и мотивация да излязат от рамките на матрицата и да започнат сами да създават своето уникално и необикновено приключение на живота.

Неотдавана ви представихме "Животът може да е чудо" и "Ако животът не е чудо" на Ивинела Самуилова. Както много от вас споделиха, тези книги провокират и вдъхват невъзможен за разказване с думи заряд. Ето защо, решихме да поканим на разговор талантливото перо на книгите, Ивинела, и нейното мастило-главен герой, необикновения психолог Алексей Бъчев.

"Има два начина да изживеем живота си – като нещо обикновено или като чудо". И двете книги имат едно и също мото, това ли е днешният "хамлетовски въпрос"?

Алексей Бъчев (А.Б.): - Може и така да се формулира. За съжаление, живеем в социум със сериозни традиции в наработването и натрупването на негативистичен опит. В този модел на света сме свикнали да приемаме, че нормалното съществуване е сиво и безрадостно ежедневие, борба с проблемите и препятствията, стискане на зъби, мъчителна битка с реалността, която възприемаме като чужда и враждебна. В този опит смятаме хубавите моменти за нещо свръхестествено, за "чудо", което се случва само от време на време, обикновено на другите, които по някакъв начин са "избрани".  Ако (не дай Боже!) нещо хубаво се случи и на нас, не смеем да се зарадваме и бързаме да затворим вратата пред него с думи като: "Много хубаво не е на хубаво".

Ивинела Самуилова (И.С.): - След срещата ми с Алексей осъзнах, че нормалното отношение към живота, който сам по себе си е чудо, е точно обратното на модела, който той описа току-що. За съжаление, толкова на сериозно сме се взели, толкова сме вглъбени в това да бъдем нещастни, че сме превърнали надцакването с проблеми в нещо като любим спорт и с жарта на луди обясняваме колко е нормално да се живее именно така, в негатив.

Трябва ли човек да е по-специален, за да успява да живее по чудесния начин?

А.Б.: - Едно основно понятие, от което тръгваме на курсовете, е "потенциал" (по желание на читателите на книгите, Алексей започва да води курсове – б.р.). Потенциалът, освен че е неутрален, не принадлежи на никого – на разположение на всеки е да го проявява в различни степени и по различни начини. Потенциалът може да бъде използван, както за да си натворим проблеми, така и за да си създадем една чудесна, непроблематична реалност. За него няма значение кой какъв е – нито по пол, нито по възраст, нито по образование и пр. Важно е човек да успее да осигури достъп до него, а това означава да се отучи от нещата, които му пречат да го проявява.

И.С.: - "Специален" звучи като социумна категория, дори социумен капан, в който често попадаме, убедени, че колкото сме по-специални, значими и важни, сме толкова по-"аз". Мисля, че нищо не ни отдалечава повече от усещането ни за чудото на живота и единството с Вселената, отколкото напомпването на егото ни с подобни претенции.

Как най-често превръщаме живота си в нещо обикновено?

А.Б.: – Ивето (Ивинела Самуилова – б.р.) го е описала много добре в книгите. Има една идея, че "картата не е територията": т.е. нашите ментални модели за това какво е животът и как трябва да се живее, не са всъщност животът сам по себе си. Когато обаче хората не правят разлика между реалността и тяхната представа за реалността, става зле... Полека-лека, картата изземва нашата функция да управляваме живота си и в един момент ние се оказваме в ситуация да живеем според модели и предписания, които са чужди. А то е равносилно на това да плащаме наем, за да живеем в собствения си дом.

И.С.: – Осмислянето на тази идея за картата и територията беше моето лично събуждане... Седмици наред си навивах алармата на джиесема в различни часове, просто за да се проверя дали съм "будна" или живея по инерцията на картата. Има една песен на Пинк Флойд: "Когато бях дете, имах временно прозрение в ъгълчето на окото си... Детето порасна, сънят свърши, а аз се чувствам удобно вцепенен...". Това се случва, когато свикнем с тази натрапена карта и започнем да я възприемаме като самоочевидна. Страшно е, а дори не се усещаме...

Как вашият подход помага на хората да се отучат от нещата, които им пречат да живеят живота си като чудо?

А.Б.: - Едно от най-големите препятствия пред проявата на потенциала е това, че вземаме себе си и живота си твърде на сериозно. Да си сериозен по този социумен начин означава да си ригиден – няма как да намираш гъвкави решения с подобно отношение, защото сериозността поставя преграда пред природното "аз", тя е атрибут на егото, а то е голям изолатор. В курсовете работим за промяната на тази нагласа и всички техники са насочени към това практически да се освобождаваме от границите в нас и да създаваме и задействаме такива модели на мислене и поведение, които да ни помагат да участваме в живота си по единствено адекватния начин – като негови господари.

И.С.: - Историята на главната ми героиня Ади показва как подходът на Алексей помага реално да се случи тази трансформация - на възстановяване на онази истинска и автентична връзка със себе и света, която позволява животът да бъде изживян с радостта на творец на личната ни чудна реалност. Всеки ден получавам поне едно писмо от читател, в което ми споделят, че са разпознали себе си в героинята ми. Със сигурност това разпознаване не е на нивото на личността, формирана от социума. Не, то е същностно, а там, в същността на природното ни аз, е източникът на нашата неподправена жизнеспособност, която превръща в чудо всяко нещо, до което се докосне.

Приятели, с този разговор чудото не спира. Радваме се да споделим, че Алексей Бъчев започва да води своя рубрика в Edna. Вие можете да задавате своите въпроси към него, а отговорите им четете по страниците ни.