"Ако една вещ не е годна за една цел, тя може да се употреби и за друга."
Лао Дзъ

Разцветът на всяко съществуване, епогейната точка на развитието по всеки вселенски и природен закон е в междината на възхода и упадъка, между младостта и старостта. Можем да наблюдаваме тази закономерност от най-недоловимото проявление на живота в природата, до развитието на всяка цивилизация.

Не е ли странно, че именно този етап от човешкия живот е наречен криза? Не е ли странно, че кулминацията на живеенето е свързана с объркване и хаос, а не с балансирано ясно съзнание?

Множество са събитията и обстоятелствата, водещи до нестабилност в психиката и поведението, но основният фактор, детерминиращ именно този кризисен период, се дължи на многобройните компромиси, пропили се във всяка сфера от живота, изцяло възпиращи естествения поток на битието.

Що е то компромис? Той има почва у нас. Да отиваме всеки ден от осем до пет на безрадостната си работа. Да се прибираме всеки ден, затрупани от отегчителни задължения и битовизми. Да се стараем да оправдаем нескончаемите очаквания на околните.

Да казваме "Да", когато копнеем да изкрещим "Не". Да изгубим собствената си идентичност, влизайки в ролята на родител, отъждествявайки се с нея. Да останем в нехармоничния си брак или връзка, защото имаме деца, страх ни е от самотата или имаме фикс идея за съвършеното семейство.

Мога да изброявам до безкрай, но ако се вгледате в собствения си живот, ще ги откриете сами.

Често, нежелаещи да признаем собствената си компромисност и малодушие, скрити зад маската на псевдо толерантността, даваща ни илюзорно усещане за "идеално" вписване в социалния ред, потъпкваме всичките си автентични копнежи и стремления. Заменяйки ги с правилата на комфортното общество, което негласно е предопределило редно и нередно, добро и зло, възможно и невъзможно, водещи единствено до празнина и страдание.

Бунтът на душата

Независимо дали породеният недостиг има духовно, професионално, личностно или друго естество, в годините става все по-дълбок, по-осезаем и репресиращ ни към трансформация на съществуването ни. Когато изоставим живота си в рецесивна пауза на симулативна промяна, застоят заменя възхода.

Безпокойството, тревожността, неудовлетворението биват безропотно приети като натурални. Влизайки в оправданата зона на компромиса, приемаме "естествеността" на нормираната криза, в която по някаква неписана, изкривена закономерност, депресията, безсънието, нервното напрежение, крайният психически и емоционален дискомфорт, са ОК.

Кризата като възможност

Всяка криза е сигналната лампа, че сме поели по грешен курс в океана на живота, който ще ни отведе до подводните скали на дефицита, не към плодотворните земи на изобилието. Решението на всеки проблем винаги се крие във всеки от нас. Дисхармоничните състояния, в които осъзнато или не сме навлезли, са възможност да осмислим себе си, личните си потребности и промяната, от която животът ни вопиющо се нужде.

Кризата може да е повратната точка, извеждаща ни към нови хоризонти, разкриващи една по-добра реалност, в която живеем себе си, без да се стараем да бъдем себе си. Единствено непреклонното намерение да не отстъпим пред статуквото, рутината и страховете, ще преобрази дните ни изцяло и необратимо.