Когато конструираме реалността си по начина, за който говорихме в предишния материал, се оказва, че всъщност сме създали за себе си живот в една механистична Вселена, управлявана от негативистични социумни кодове, които предразполагат към мислене чрез граници и невъзможности.
В книгата "Ако животът не е чудо" Ивинела Самуилова е описала много красноречиво какво се случва с живота ни, когато използваме подобно мислене като навигация. Чрез историята на Мила и разговорите в групата "Животът може да е чудо", са показани различни карти и модели, които много точно онагледяват реалните рамки, в които се вкарваме сами: страховете, които ни движат, убежденията, на които робуваме, етикетите, които лепим на себе си, на хората, с които общуваме и на ситуациите. (Колко пъти сте определяли дадена ситуация като безнадеждна, спомняте ли си?)
В механистичната Вселена често ни се струва, че сме притиснати в ъгъла в състояние на безизборност и невъзможност да намерим работещ вариант.
Спомням си един случай от моята практика: младо момче, което имаше физическа деформация – от едната страна на лицето устната му бе подута и с израстването този дефект също се увеличаваше, като изкривяваше цялото лице. Бяха правени редица медицински изследвания, без да бъде установена физиологична причина.
Това, което тогава направих, бе да му помогна да освободи потенциала и да го накара да заработи така, че да излезе от невъзможното кодиране, което матрицата бе направила опит да му вмени, а именно, че има "вроден дефект, който не подлежи на лечение".
Говорим си за...
Една от задачите, която момчето получи, бе да си закупи тетрадка-речник и да започне да рисува симетрични фигурки от двете страни на разделителната линия: отляво квадратче – отдясно квадратче, отляво кръгче – отдясно кръгче и т.н. Съвсем скоро отокът на устната започна да спада и не след дълго симетрията на лицето бе възстановена – само и благодарение на това, че момчето промени отношението (картата) от "невъзможност" на "възможност", а Вселената, както вече знаем, винаги откликва.
За съжаление, живеем в социум със здрави позиции и многовековни традиции в негативистичния опит, който твърде рано възприемаме като нормална изходна позиция за живота си и затвърждаваме през целия си жизнен път.
Попадаме от една проблематична ситуация в друга, без дори да подозираме, че като сме приели този ограничаващ възглед за Вселената, сами водим живота си към нещастия, чрез следването на модели, които приемаме на доверие и едва ли не по подразбиране, като неподлежаща на съмнение истина и статукво на света от неговото сътворение.
При това сме се превърнали в големи експерти в обясняването и защитаването на тези негативистични позиции, в които сме се окопали. Изглежда като да сме развили патологична пристрастеност към проблематичното обосноваване и аргументиране, а проблематичната логика е поставена на пиедестал.
Обърнете внимание колко много от съвременните западни гурута на т.нар. позитивно мислене не могат да излязат от капана на този модел: на пръв поглед изглежда като да ни убеждават да утвърждаваме себе си и света позитивно, но само от презумпцията на това колко сме дефицитни и несъвършени...
Преди да започнем да мислим позитивно, трябва да се отучим да мислим и да действаме негативно – т.е. по този възпрепятстващ щастието ни начин. Да се опитваме да мислим позитивно от позицията на проблематичното възприемане на себе и света, е като да се опитваме да си облечем ново палто, без да сме съблекли старото – ставаме още по-тромави и ограничени в движенията си.
Когато започнем да възприемаме себе си и света ресурсно, чрез възможности, а не чрез ограничения и недостатъци, само тогава можем да възстановим онази изначална, жива връзка между нас и Вселената. Ще разпознаете, че вие и Вселената сте отново едно цяло по усещането за синхрон, лекота и радост в ежедневието ви, в общуването ви с другите и във всички взаимодействия с вашата реалност.