Нещо се случи в последните десетилетия. Тихомълком, без предупреждение и без го обсъдим, тъжните хора загубиха своето име и станаха “депресирани”. Всичко стана плавно и постепенно, почти неусетно. И никой не знае как се случи това.. и защо.
Депресията стана “бранд”, популярна марка, темата на сутрешния блок. Всеки е добре дошъл да се самодиагностицира. В медиите се говори много, но само за да не се каже нищо.
Обясняват ни как изглежда отстрани, но почти нищо не се казва за това какво е депресията всъщност и защо хората страдат от нея. Паралелно с това терминът постепенно беше размит до степен, в която може да означава всичко за всекиго.
Именно за това текстът по-долу не е конкретно „за депресията”, а за нещо друго, за което все по-малко се говори.
Животът е низ от раздели. С риск да прозвуча религиозно смятам, че колкото получаваме в живота си, толкова и даваме. Всичко, което сме имали, един ден ще го загубим, включително и самия живот. Когато човек загуби нещо съкровено, той тъжи. Но тъгата не е само някаква негативна емоция или преживяване с отрицателен знaк. Тя не е просто неприятно усещане, от което трябва да ‚ни мине”. Когато човек тъгува по загубеното, той мисли за него – мисли за изгубената любов, за несбъдналата се мечта, за невъзможното блeнувано бъдеще. Юношата може да тъгува за изгубеното детство, а възрастният – за изгубеното юношеството или просто за отминалата младост.
Човек може да тъжи и за една представа за себе си, един образ, с който трябва да се раздели. Понякога да изгубим човека, който ни е обичал, е повече от това да изгубим самия него. Ние губим и хубавия образ, който сме били в неговите очи. Една "версия" на нас си е отишла заедно с него.
Когато близък човек умре, този процес на приемане на загубата се нарича траур. Всяка една култура по света има установени традиции, свързани с траура. В общността, в града, в селото има символично пространство за това страдание. Има порядки, които определят как да се държиш с хората в траур. Съществуват ритуали, свързани с изпращането на мъртвия и с утешаването на скърбящите. В христянските традиции са заложени времето за траур и дните за помен. Всичко това е помагало на хората, които са изгубили своите близки. Културата и нейните традиции са ги подкрепяли и съпровождали по трудния път на приемане на загубата. Изповедта също е изпълнявала важна роля – помагала е на скърбящите да изговорят мъката си. И до ден днешен си остава поговорката: „Споделена мъка – половин мъка“. И макар тези традиции да се отнасят до смъртта, те ни говорят и за това каква по принцип е била нагласата на хората към загубата и към нейното приемане.
Днес тези неща се изменят и се случва нещо много опасно. Това символично пространство за тъгуване изчезва. Обществото ни все по-трудно понася тъжните. Няма място за скръб, под каквато и да е форма. Загубата (независимо каква) трябва моментално да се смете под килима, а тъгата да бъде пресечена на секундата като някаква опасна болест, която трябва да се спре, преди да излезе извън контрол. Ако човек изглежда унил, всеки пита – „Какво му има?“. Но обикновено хората питат не за да разговарят и да изслушат натъжения, а за да разберат как веднага да го развеселят, какво да направят, за да го разсеят и откъснат от мъчителното. Да бъдеш винаги усмихнат и да преследваш щастието, да мислиш позитивно, да обърнеш страницата, да не мислиш за миналото и да живееш тук и сега – тези лозунги ни преследват навсякъде, понякога зловещо.
Но практиката показва, че подобни рецепти водят до още по-големи проблеми. И това е така, защото процесът на тъгуване е много повече от просто "някакво страдане", което също като физическата болка може ей така с времето да си мине. Загубата трябва да бъде изговаряна, да бъде мислена.
Когато в тъгата си мислим за загубеното, когато говорим и споделяме, ние извършваме нещо изключително важно. Ние даваме думи на тази загуба, наричаме я, вписваме я в нас и малко по малко намираме нейното място в света ни.
Загубата остава завинаги с нас и ни белязва. Променя ни и често ни връща отново на земята, като ни напомня какво наистина има значение в живота. Но най-вече ни прави по-мъдри. Много хора на изкуството са казвали по различни начини, че само когато изгубиш нещо, можеш да разбереш наистина какво си имал и какво е значело то за теб. Една съкровена истина трябва да намери своето място и да стане част от нашата история. Там някъде в собствения ни интимен разказ за живота се вписва една липса, ние се смиряваме с нея и ѝ позволяваме да присъства.
Когато не преминем през този процес на тъгуване и приемане, когато не е оставено вътрешно пространство за загубата и тя е потулена в мислите, тогава човек затъва в още по-дълбока дупка. В началото нещата може и да са добре - насилваме се да не мислим, омаловажаваме загубеното и отписваме мъката като нещо незначително, сякаш това, че тъжим толкова много, са глупости или слабост, която трябва да преодолеем. Постоянно търсим с какво да се разсеем. Отчаяно се вкопчваме във всичко, което може да ни прикове и задържи вниманието, за да не мислим, сякаш да се изключим. И като че ли успяваме. За съжаление днес това се случва все по-лесно с помощта на екраните на всичките ни устройства и океаните от аудио-визуална бърза храна. И малко по малко животът ни увлича пак и всичко продължава както преди, сякаш всичко си е наред.
Но това, което следва, е още по-тежко и излизането от дупката ще е още по-мъчително. Защото практиката показва, че когато е потулена, загубата на ‚нещото” се превръща в загуба на желанието. Тази загуба, която е била изхвърлена от мислите и не е била приета, се завръща отново. Изплува сякаш от никъде, но вече изменена и неразпознаваема. И вече това, което липсва, е самото желание.
Това е и най-важното, което изглежда много хора не разбират и малко хора обясняват на по-широката публика – депресията не е безкрайното неутешимо тъгуване по нещо конкретно. Съвсем не – депресията е самата липса на желание. А това е вече нещо много по-тягостно. Да живееш без посока, без страст и без очакване е мъчително и те превръща в циник. Жаждата за живеене я няма и течението те носи без съпротивление в свят, на който оставаш само пасивен наблюдател. Гледаш света през дебело стъкло с чувството, че “живота” се случва някъде там, другаде, на другите, но не и на теб. Това е едно съвсем различно страдание. Една болка много различна от това да нямаш онова, което искаш, и само поетите могат да я опишат истински.
Психолозите и психиатрите могат с право да кажат, че формите на депресията са много и тя има и други страни, и ще бъдат прави. Но както казах този текст не е за самата депресия, а за това, че масово не се учим и не можем да се разделяме. Това сигурно е най-трудното нещо, на което трябва да се научим, и се случва все по-трудно.
Да се научиш да се разделяш отнема време и живота е истински учител. Но културата ни се е изменила в много лоша посока и не ни помага, даже напротив. Разбира се, да се опиташ да си спестиш болката е човешко и всеки го прави. Няма нищо страшно в това – всички се учим в движение. Но когато да си вечно весел и щастлив стане закон в обществото, а за загубата и тъгуването не се обелва дума – тогава нещата отиват на зле.
Живеем в свят, в който “да имаш” е религия и не е чудно, че загубата е станала почти немислима. В крайна сметка много хора са готови на всичко, само и само да не погледнат истината в очите. Масово градят безумни здания от фантазии и си съчиняват нелепи разкази, които повтарят навред, сякаш за да убедят себе си. Правят какви ли не мисловни акробатики, за да закрепят една илюзия за своя свят, такъв какъвто е бил в миналото. По чудовищен начин се заменят изгубените хора, а паметта за тях се изтрива зловещо, сякаш нищо не е било. От майки, които изхвърлят всички снимки и всякакви спомени от починалия баща, за да "предпазят" децата си, до младия човек, който веднага след раздялата с приятелката си я заменя с друга, сякаш не е била човек, а просто кухненски уред в гаранция. Да не говорим пък за родителите, които не могат да се разделят с децата си, с тяхното детство или със своята роля на родители. Може би точно така една неспособност се предава от поколение на поколение.
Раздялата е естествена част от живота и белязва всички ни. От разнообразните траурни традиции по света си личи, че всички тези неща са били добре разбирани в миналото. Хората са знаели, че загубата е нещо дълбоко присъщо на човешкия живот и не може да бъде зачерквана, а миналото не може да бъде изтривано безследно. То трябва да бъде разпознато и прието. На него трябва да му се даде смисъл и място във вътрешния ни свят. В противен случай неговата сянка никога няма да си отиде.
Днес терминът депресия е разтегнат до безкрайност, за да може всяка тревога и нещастие да се медикализира, диагностицира и лекува с лекарства. Но това лечение си остава само един нов начин да се избегне срещата със загубата и проблемът пак да се замете под килима. Някои хора обвиняват фармацевтичната индустрия за пробутването на антидепресантите като „правилното лечение“ на депресията и донякъде имат право. Но колкото и да са мощни, тук не са виновни бизнес интересите. Цялата ни култура е такава – тъгата е ненормална, за нея няма място в рекламите и в идеално чистите Photoshop-нати образи от Facebook. Уж се приема със състрадание, но в действителност отвсякъде агресивно те преследват рецепти как да се отървеш веднага без да мислиш. Билбордове, надписи, телевизия, святкащи реклами в интернет – с гротеска настървеност сме преследвани от последните останали истински закони – „Не тъжи! Наслаждавай се“!
Ако човек е тъжен, това няма как да е нормално – сигурно „му има нещо“. Много по-лесно е да се каже за някого, че „има“ депресия: сякаш е хванал настинка, вирус или „има“ температура. Когато „имаш“ депресия, това звучи сякаш имаш болежка, която ти създава неудобства в иначе подредения живот. Това няма общо с личността, с това какво се случва в живота ти и тн. Какво лошо има в това да вземеш хапче за болежката си?
И така броят на хората, които „имат“ депресия, расте лавинообразно, използваните медикаменти – също, а излекуваните… Не знам колко хора са излекували депресията си с лекарства и не знам какво точно е представлявала тази депресия. Знам само че няма заместител на истината за нашата загуба, и че отказът от тъгуване и приемане може да се превърне само в едно – много по-тежко и необикновено страдание.
Тъжното е, че дори и много психотерапевти, които следва да разбират повече, са готови да “работят” с хората потърсили помощ от тях, като им помагат да замазват положението отново и отново с нови и по-изобретателни техники за самозаблуждение. Но тук не са нужни свръх модерни терапевтични методи. Нужно е страданието да бъде чуто, признато и човек да бъде окуражен стъпка по стъпка да се върне там, където все още няма думи.
Автор: Валентин Йорданов (психолог, психотерапевт)
Още по темата:
Звездни майки, които пребориха депресията след раждането
Пълничките хора били по-щастливи
Как да избегнем депресията по празниците
Агнешко и говеждо срещу депресия
Самоубийствената самота и спасителната лодка
