Здравейте, Алексей!

Прочетох книгата "Животът може да е чудо" и освен, че много се забавлявах, разбрах и приятни начини да се справя с някои неприятни неща.

Имам един въпрос към вас, на който ще се радвам да отговорите. Твърдо решена да вървя през живота така, както аз желая, представям съзнанието си като коридор с много врати. Една чака да бъде отворена с години, втора я отварям веднага, от трета пускам на свобода някакви неща, от четвърта пък ги гоня и т.н. Но има една, която зная, че е някъде там, че е много важна, че трябва да я отворя, че я виждам с периферното си зрение, но когато се обърна, нея я няма. Не зная къде е, какво има вътре, защо е толкова важна за мен и защо имам филтър на възприятията, когато искам да я видя, но зная, че тя е Вратата.

Въпросът ми е: Как да я видя, отключа, отворя и разбера?

Благодаря предварително!

Здравейте,

Въпросът ви е много интересен. Не знам обаче дали отговорът ще ви удовлетвори.

Вие правите нещо, което е много важно за всеки човек – опитвате се да разширите възприятието си. Така обаче стигате до нови знания за вътрешния свят на природното аз, които са доста по-различни от обичайните социумни възприятия на личността.

Както отбелязва и Кастанеда, обаче, по пътя на това познание нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде. Напротив, с разширяването на границите на познаваемото, го правим все по-малко такова, докато в един момент осъзнаем, че има нещо извън възможностите на нормалното ни съзнание.

В понятията на нашата цивилизация, това може би е най-добре представено от идеята за Бог. Той е именно вратата, до която стигаме (или поне някои хора стигат), но през която не можем да влезем, защото не знаем как точно се отваря и дори не сме сигурни, че наистина съществува. Това знание е недостижимо, поне докато функционираме в рамките на земното си битие и каналите ни за познание на реалността минават основно през телесните ни сетива.

Има доста документирани свидетелства на велики мистици, не само от християнската цивилизация, а в духовния опит на всички култури, които ни казват, че подобно съзерцание на невъобразимото е възможно, но всички те имат проблем да го опишат със средствата, с които единствено умеем да боравим и чрез които единствено осмисляме преживяванията си в тази реалност.

Човек, такъв какъвто е, а още повече – здраво овързан в интерпретационната система на социалното съществуване, по-скоро успява да зърне само светлинка през прозорчето, но не разполага с капацитета да премине през тази врата. Всички опити това да се случи приживе, минават през екстремни преживявания, чрез които човек се опитва радикално да се освободи от всички възможни връзки на живота си тук и сега.

Независимо дали става въпрос за шаманските традиции на индианските магьосници или за суровата аскетика на християнските светци, общото е, че тези хора, които, от комфорта на фотьойла на удобното ни съществуване, изглеждат по-скоро ненормални, имат куража и нагласата наистина радикално да затворят всички познати врати към живота, да премахнат всички филтри на възприятията си и готовност да надскочат собствените си знания, опит и въображение, за да влязат през Вратата. А това, разбира се, означава готовност и за смърт – една доста непривлекателна за обикновения човек идея.

Предполагам, в този смисъл, за вас и за читателите, които търсят отговори на подобни въпроси и едно по-дълбоко осмисляне на живота, интерес ще представлява новата книга на Ивинела Самуилова - "Къде отиваш, пътнико?". Аз лично очаквам с голямо нетърпение излизането ѝ от печат през месец юни.

Поздрави, Алексей